Златният бряг [bg]

— Къде отивате? — попита Вини.

— В Рио. — Излязох от колата, преди той да успее да осмисли получената информация.

След климатика в кадилака навън беше горещо и влажно, а и не е лесно да бягаш с островърхи обувки, но на всеки адвокат все някога му се налага да направи това и аз се отправих по „Сентър стрийт“ към „Фоли Скуеър“ с доста бърза крачка. По пътя си преповтарях репликите: „Ваша Светлост! Не удряйте с чукчето! Нося пари!“

Улиците и тротоарите гъмжаха от народ, а много от хората в тази част на града бяха цивилни служители на общината, щата или федералното правителство, които по природа не бързаха особено. Имаше обаче още няколко бегачи в костюми от „Брукс Брадърс“, които вероятно бяха адвокати с подобна мисия като моята. Залепих се зад един от тях, който добре си проправяше път в тълпата, й за десет минути бяха на „Фоли Скуеър“, плувнал в пот и с изтръпнали ръце от тежестта на куфарчето. Аз съм в доста добра форма, но да бягаш в костюм в жегата и карбоновия едноокис на Манхатън е все едно да изиграеш три тежки сета в клуба.

Поспрях за малко в началото на четирийсетте или петдесетте стъпала на сградата на съда и съзерцавах няколко секунди края им, след това си поех дълбоко дъх и се втурнах нагоре към колосалния колонаден портик. Представих си как припадам по стъпалата, а добрите самаряни ме наобикалят, разхлабват вратовръзката ми „Хермес“ и ме освобождават от товара ми от пет милиона. Тогава ще трябва да ходя на автостоп до Рио.

Но в следващия момент осъзнах, че се намирам в хладното фоайе на сградата на Федералния съд и вървя целеустремено по изящния мраморен под с цвят на слонова кост, а след това минавам през детектора за метал, който не угасна. Но някакъв полицейски началник, очевидно заинтригуван от раздърпания ми вид и голямото куфарче, ми каза да поставя куфарчето върху една дълга маса и да го отворя. И ето ме мен в това огромно фоайе сред суетнята в сградата на съда в десет часа сутринта да отварям един куфар, натъпкан с пачки банкноти. Ако някога сте изпразвали на митницата чанта с мръсно бельо, знаете какво е усещането.

Полицейският началник, който вероятно си мислеше, че всички полицейски началници трябва да изглеждат и да се държат като Уайът Ърп, стоеше прав с палци, втъкнати в колана си, и дъвчеше нещо. Въпреки каубойската си поза, той не носеше нито ботуши, нито шпори, нито каквото и да е от сорта. Вместо това беше облечен в стандартната полицейска униформа, която се състоеше от сиви памучни панталони, бяла риза, червена вратовръзка и синьо яке с емблемата U. S. на предния джоб. Носеше евтини обувки и пистолетът му не висеше на кръста, а беше някъде другаде, вероятно в кобура, с каишка през рамото. Бях много разочарован от вида му, но реших да не се изказвам по въпроса.

— Какво е това? — позаинтересува се Уайът Ърп.