Златният бряг [bg]

Продължих по вонящия коридор в Отдела на главния съдия и намерих Първи отдел, където подсъдимите не бяха с белезници и миришеха по-хубаво.

Попитах един полицай:

— Франк Белароса влезе ли вече при съдията?

— Белароса ли? Този от мафията? Дори не знаех, че е тук.

— Би трябвало да е тук. Аз съм адвокатът му. Дали вече се е явил пред съда?

Той сви рамене.

— Може. Съдия Роузън изчете вече няколко обвинения.

— Къде е неговата зала?

— Нейната. Съдия Роузън е жена.

— Колко съдии четат обвинения тази сутрин?

— Един, както всяка сутрин. Нов ли сте тук?

— Нещо такова. Къде е залата на съдия Роузън?

Той ми каза и добави:

— Тя е голяма мръсница за пускането под гаранция, особено на известни типове.

С тази „обнадеждаваща“ новина аз тръгнах бързо, но без външно да показвам безпокойството, което растеше вътре в мен, към вратата на съдебната зала с надпис „Съдия Сара Роузън“ и я отворих.

Наистина съдът заседаваше и двама полицаи изпитателно ме изгледаха, докато влизах. На местата, където обикновено сядат зрителите, имаше около трийсет човека, повечето от които мъже, и почти всички, подозирах, бяха адвокати на ответниците, макар че между тях сигурно имаше и няколко цивилни полицаи, а вероятно и няколко подсъдими, които не са били сметнати за опасни и са били оставени без белезници. Потърсих с очи синия костюм на клиента си и забележителната глава на Манкузо между множеството глави и рамене, но не видях нита едно от двете.

В момента се четеше някакво обвинение. Подсъдимият и адвокатът му стояха пред съдия Сара Роузън. От дясната страна на подсъдимия беше застанал помощник-прокурорът, млада жена на около двайсет и пет години. Виждах я в профил и по някаква причина тя ми напомняше дъщеря ми Каролин. В залата беше тихо, но отпред говореха така приглушено, че можах да доловя само една-две думи. Единственото нещо, което чух ясно, беше, че подсъдимият, добре облечен мъж на средна възраст, каза: „Не се признавам за виновен“, като че ли го мислеше и си вярваше.

Системата на криминално правосъдие в Америка е в основата си едно моралите от XVIII век, което актьорите се опитват да пригодят за обществото на XX век. Целият този процес например да се запознава обществото с обвиненията, да се спори за гаранцията на открито съдебно заседание, е малко архаичен, смятам. Но предполагам това е за предпочитане пред някои други системи, където правосъдието се раздава в тъмни, частни места.

Един от полицаите ми правеше знак да седна и аз седнах.

Настоящето дело бе свършило, подсъдимият бе отведен с белезници, а освобождаването под гаранция — отказано. Не е добре.

Съдебният служител извика следващия случай:

— Джонсън, Найджъл.

След малко през страничната врата двама полицаи въведоха в залата един висок, слаб негър, с бял костюм и сплъстена коса, който разтриваше китките си там, където са били белезниците. Някакъв адвокат стана и се отправи към съдиите. Ако трябваше да гадая, бих казал, че джентълменът, който стоеше пред съдия Роузън, е от Ямайка, а обвинението вероятно се отнасяше до пренасяне на наркотици или нелегално имигриране, или и двете.