![Златният бряг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/7/9/zlatniyat-bryag-bg-download.jpg)
Златният бряг [bg]
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Сатър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златният бряг [bg]». Краткое содержание книги:
Цялата процедура щеше да отнеме около петнайсет минути, ако се започнеше спор около гаранцията. Междувременно Ферагамо би могъл да ни е изиграл наистина тънък номер и в същия този момент клиентът ми да стои пред друг съдия в Бруклинския федерален съд, предлагайки часовника си „Ролекс“ за гаранция. В съдебната зала беше хладно, но аз продължавах да се потя. „Мисли, Сатър.“
Докато размишлявах, вратата зад мен на няколко пъти се отвори и забелязах, че разни мъже и жени се придвижваха към първите редове в залата и си намираха места. Забелязах също двама мъже и една жена в иначе празната ложа на съдебните заседатели. Те бяха художници портретисти, което ми се стори необичайно за такова дело.
На няколко сантиметра от лявата ми страна седеше някакъв адвокат и пишеше по разни документи върху куфарчето си. Наведох се към него и го попитах:
— Отдавна ли сте тук?
Той се извърна към мен:
— От девет.
— Да сте чули да извикват Франк Белароса?
Той поклати глава:
— Не. Тук ли ще му четат обвинението?
— Не знам. Аз го представлявам, но не съм много запознат със системата на федералните съдилища. Как бих могъл да разбера…
— Тишина в залата — извика високо дебелият полицай, който по-скоро ме бе видял, отколкото чул.
Тези момчета обичат да си придават важност и са самата власт с пистолетите, значките и шкембетата си. Спомних си, че Марк Твен веднъж отбелязал: „Ако искате да видите отрепките на човечеството, идете в затвора и наблюдавайте смяната на охраната.“ Ще ми се чичо Уолт да бе казал това. Както и да е, отпуснах се на стола и започнах да пресмятам възможностите си.
Делото на високия негър бе започнало и наистина ставаше въпрос за наркотици. Прокурорката, адвокатът на подсъдимия и съдия Роузън се съвещаваха. Очевидно адвокатът на подсъдимия не можеше да ги убеди в нещо, защото съдията клатеше глава, прокурорката, все още в профил, изглеждаше самодоволна, а подсъдимият бе забил поглед в земята. Не след дълго дойде един човек от охраната и подсъдимият отново стана арестант. Спомних си: „Тя е голяма мръсница за пускането под гаранция.“ Да, наистина. И всъщност, ако Франк Белароса се изправи пред нея, не виждах абсолютно никаква причина тя да приеме да го пусне под гаранция, при положение че е обвинен в убийство.
Колкото по-дълго седях там, толкова повече се убеждавах, че цялата тази работа е била наредена срещу мен от самото начало. Бях сигурен, че точно в този момент клиентът ми е във Федералния съд в Бруклин. Можех да поискам разглеждане на молбата за пускане под гаранция, след това да обжалвам, да получа писмена заповед за довеждане на затворника пред съда и да се опитам да го освободя в най-близко бъдеще. Но не за това ми се плащаше и не това искаше той. Станах, взех си куфарчето и излязох.
Отидох до килиите за предварителен арест, които се намираха в един отдалечен ъгъл на третия етаж, и разпитах полицая, който отговаряше за тях. Но клиентът ми бе изчезнал толкова сигурно, колкото ако го беше погълнал Гулаг.
Влязох в една телефонна кабина и се обадих и в двете си кантори, но нямаше оставено никакво съобщение от клиента ми. Седнах и започнах да мисля какво да направя. И тогава към мен се приближи онзи полицай, който ме бе осведомил, че съдия Роузън е жена.
— О, радвам се, че ви намерих, господин адвокат — каза той. — Обвинението на вашия човек, Белароса, ще се чете в Бруклинския федерален съд.
Станах.
— Сигурен ли сте?
— Така разбрах от шефа си. Много лошо. Исках да го видя.
— Ще ви взема автограф — казах аз, втурвайки се към асансьорите. Стигнах до фоайето, изхвърчах през вратите, прелетях надолу по стълбите и започнах да махам за такси на „Фоли Скуеър“. Трябваха ми двайсет минути, за да мина по Бруклинския мост и да стигна до Федералния съд. Едно такси спря и аз отворих вратата, но докато се качвах, случайно забелязах една репортерска кола на „Ен Би Си Нюз“. И тогава загрях. Онази група хора, която, бе влязла в съдебната зала, и тримата художници портретисти в ложата на съдебните заседатели.