![Златният бряг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/7/9/zlatniyat-bryag-bg-download.jpg)
Златният бряг [bg]
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Сатър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златният бряг [bg]». Краткое содержание книги:
— Винаги съм разбирал. Но е трябвало да изследвате и другите си възможности.
— Сигурно е трябвало.
Седяхме мълчаливо няколко минути, след което чух по стълбите тежките стъпки на Белароса. Манкузо стана и го посрещна на най-долното стъпало с белезници в ръце.
— Готов ли си, Франк?
— Разбира се.
Белароса протегна ръцете си и Манкузо им сложи белезниците. След това каза:
— На колоната.
Белароса се подпря на мраморната колона на стълбите и Манкузо го претърси.
— Окей.
Белароса се изправи, а Манкузо се обърна към мен:
— Тъй като сте тук, вие го запознайте с правата му.
Не помня точно думите на т.нар. предупреждение на Миранда, поради което малко се притесних. (Аз се занимавам предимно с данъци, завещания и недвижими имоти.) Но Манкузо и Белароса ми помогнаха, при това Манкузо имаше в себе си една от онези служебни бланки с текста, от която четеше.
— Окей? — каза ми той. — Клиентът ви наясно ли е с правата си?
Кимнах.
Манкузо хвана клиента ми под ръка и понечи да го отведе, но аз казах:
— Бих искал да видя заповедта за арест.
Мистър Манкузо, изглежда, се подразни, но я извади от джоба си и ми я подаде. Прегледах я внимателно. Всъщност никога не бях виждал заповед за арестуване и ми се стори доста интересна. Представях си, че вече печеля частица от петдесетте бона и компенсирам излагацията си с „предупреждението на Миранда“, но усещах, че Манкузо и дори Белароса малко нервничеха от нетърпение. Върнах заповедта на Манкузо, но се питах дали трябваше да поискам копие от нея за моите документи.
Манкузо доведе Белароса към вратата и аз ги последвах. Обърнах се към Манкузо:
— Направо в управлението на ФБР на „Федерал Плаза“ ли отивате?
— Да.
— Колко дълго ще останете там?
— Колкото трябва, за да регистрирам арестанта си.
— А след регистрацията направо във федералния съд на „Фоли Скуеър“ ли ще отведете клиента ми?
— Точно така.
— Около колко часа, мистър Манкузо?
— Когато отида там, мистър Сатър.
— Там ще има ли журналисти от вестниците?
— Това не е моя грижа, мистър Сатър.
— Но е грижа на Алфонс Ферагамо, който възнамерява да разиграе цирк пред вестниците.
— И все пак това не е моя грижа.
— Искам да бъда с клиента си през цялото време, мистър Манкузо — казах аз. — Надявам се, че всички ще се държат прилично и професионално.
— Може да разчитате на това, мистър Сатър. Мога ли да отведа арестанта си? Бих искал да тръгваме.
— Разбира се. — Обърнах се към Франк Белароса: — Ще се видим на „Федерал Плаза“.
Белароса, който се опитваше да си придаде безгрижен вид въпреки белезниците и ръката на Манкузо, която не го пускаше, ми каза шеговито:
— Не забравяй куфарчето, не се отбивай да пиеш кафе и внимавай да не се изгубиш. Capisce?
Забелязах, че Франк Белароса не беше толкова красноречив, когато ръцете му са с белезници, но го разбрах.
— Capisco.
Той се разсмя и се обърна към Манкузо:
— Виждаш ли? Още няколко месеца и ще започне да псува на италиански.
— Да тръгваме, Франк.
Манкузо изведе Белароса навън.
Аз застанах на отворената врата и Лени и Вини се присъединиха към мен. Наблюдавах как Манкузо води Франк Белароса надолу по дългата алея към портите, където бе застанал Антъни и ги гледаше. Никога няма да забравя тази сцена. Но не мисля, че Антъни, Вини или Лени бяха толкова дълбоко впечатлени от нея, нито пък щяха да направят логичното заключение, че не си заслужава да си престъпник.
Лени се обърна към мен:
— Готов ли сте да тръгваме, господин адвокат?
Аз кимнах и си взех куфарчето, докато Лени излезе навън, за да докара кадилака отпред. До мен застана Вини, който все още изглеждаше разочарован, че къщата не е била заобиколена от пехотинци и парашутисти.
— Тряаше да гръмнем тоя мръсник. Нали? Какво, по дяволите, си мисли, че представлява?
— Законът.
— Тъй ли? Майната му.
Вини излезе пред вратата.
Понечих да го последвам, но чух някакъв шум зад себе си и се обърнах. По витата стълба, ридаейки с пълен глас, по пеньоар и чехли, слизаше Анна. Опитах се да затворя вратата след себе си, но тя ме видя.