Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Тъкмо това изправяне, само това духовно изправяне без никакво действие от страна на всичките ни роби би било достатъчно, за да станем свободни, докато ни мигне окото. Ама — не смеем.
Западната реакция на декларацията на Барабанов, както и още много неща през този месец, надхвърли очакванията ни. В Италия на католическите свещеници било препоръчано да отбележат постъпката му в проповедите си, във Франция го защитаваха академици.
След като западният свят равнодушно беше отминавал с мълчание унищожаването у нас на цели народи и милионни събития, сегашният отзвук на такова малозначително събитие на Изток като публичното охулване на малка групичка иначемислещи ни смайваше, не вярвахме на ушите си, преминавайки от една радиостанция на друга, всяка заран и всяка вечер. Още не бяха успели да изсъхнат интервюто ми и моята статия с горчивите упреци към Запада заради неговите слабост и безчувственост, а те вече остаряваха; Западът се развълнува, неочаквано се размърда, така че човек би могъл да се поддаде на илюзията, че се възражда свободния дух на великия Стар континент. Фактически бяха съвпаднали някакви временни причини, които оттук нямаше как да забележим (вероятно — наболялата подозрителност към СССР поради спънките, правени на емиграцията). Това пламване, подсещащо за славните времена на Европа, щеше да е невъзможно само един месец по-късно, когато същата тази Европа страхливо и разединено преви гръб пред арабското нефтено наказание.
Но през септември тя пламтеше! И ослепи нашите бухали. Тъпо замисленият, туткаво подготвен Якиров процес отзвуча като кьорфишек, без да улучи когото и да било, без да сплаши когото и да било, само като позор за КГБ. Те заеха по-лоша позиция, отколкото ако не беше се състоял процесът. Стъкмиха, съчиниха декларация на съветски психиатри, че у нас не вкарват в лудници (на 3.Х.), — светкавичнв (на 4.Х.) в западната преса им отговориха Сахаров и Шафаревич. Седем месеца се перчеха, подготвяха — кой ще спъва излизането на съветски ръкописи в чужбина, на 21-ви заранта се съобщава за създаването на ВААП, — на 21-ви вечерта се съобщава, че съм им „отправил предизвикателство“: за да изпробвам тяхната юридическа сила, давам на самиздат глави от „Кръг“-96 [32]. Трето съвпадение в наша полза! Това беше поредният от моята серия удари по графика.) Ние сякаш действахме със свръхтанкова бързина, с техника, с каквато изобщо не разполагахме. Хвърчехме из бойното поле, като че ли бяхме десет пъти повече, отколкото в действителност.
А откъм Запад, с неизбежните грешки на гледането отдалеч, това изглеждаше ето как. В края на август, преди започването на боя („Дейли телеграф“): „В СССР всичко е удушено, остава единствено гласът на Сахаров, но скоро ще замлъкне и той.“ В края на септември („Дойче Алгемайне“) „От Магдебург та чак до Москва Държавна сигурност вече не разполага с досегашната си сила, от нея вече не се страхуват, пет пари не дават за нея.“
През цялото това време най-остро се изказваха левите и либералните кръгове — всички до един приятели на СССР и най-влиятелни в западното обществено мнение, създавали десетилетия наред общото олевяване на Запада. Американската интелигенция застана в опозиция спрямо американско-руското сближаване. В безизходно положение се извъртаха и лицемереха комунистите във всички западни страни: хем е невъзможно изобщо да откажат подкрепа на свободата на словото в „бъдещото“ общество, ама същевременно трябва тутакси и нас да ни принизят и опорочат. В същото затрудннение се озоваха и правителствата на Никсън и Бранд, на които нашето противостоене им разваляше цялата игра. Кисинджър как ли не се извърташе. Американските министри на финансите и здравеопазването през цялото това време гостуваха в СССР, единият обеща кредити, другият, след като се завърна в родината си, настояваше: американско-съветското сътрудничество в здравеопазването (с нашите психиатри ли?!) е по-важно от преследването на иначемислещите. От Бранд собствената му партия изцеди неохотното „духовно сродство със съветските дисиденти“ — на 9.IX., а само след три дена, за да спаси Ostpolitik: „търсел начин да оправи отношенията със СССР дори ако начело на него стоял Сталин“. („Да оправиш отношенията“ с убиеца на милиони — ами защо тогава не с братчето му Хитлер? С излишната крайност на декларацията си Бранд засегна и всички нас, живите, и всички загинали концлагеристи.) Към края на септември направи и крачка назад, с друго оправдание. И така продължи да марширува на място.