Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
— Да, наистина, този път победихте. Но ако сега отпечатат „Раковата болница“ — нали няма да публикуваш декларация, че си победил?
— Никога. Въпросът ти чак ме учудва. В краен случай ще кажа: разумна мярка, за руската четяща публика… На мен това отпечатване комай вече не ми трябва.
(А наистина: трябва ли ми, или не ми трябва? Как да не желаеш, да не се стремиш преди всичко да те отпечатат в родината ти? Но тъпото е: с такова закъснение ще стане, че не си струва жертвите. Символичен тираж, само колкото да се заприказва за нашата свобода? Да го продадат на московските интелигенти, които и бездруго имат самиздатски екземпляр в библиотеките си? Или след като я покажат в книжарниците, да претопят целия тираж? Докъде я докарахме! — вече и аз не искам. Москва я прочете, а на Русия цялата истина й е по-нужна от старата „Ракова“. Да създавам спънки? — не смея, няма да го сторя. Но вече и не ми е нужно…)
— През декември 67-а „Раковата“ не я отпечатаха по твоя вина!
— Как тъй??
— Спомни си: ти се направи на болен, не замина, изпрати мен. А Твардовски искаше да те помоли да подпишеш едно съвсем меко писмо до вестника.
(Да, съвсем меко: посипване на главата е пепел: защо на Запад вдигат врява… Само за това ставаше дума тогава и в секретариата… Точно така ще изопачат моята история: не властта ме е завирала в миша дупка (и всички преди мен), ами аз сам… (ние сами)…)
— Като ти отпечатат книгата, ще получиш някакви пари… Но трябва да дадеш известни гаранции. Нали няма да направиш декларация пред кореспондентите за това предложение? За този ни разговор? Той трябва да остане в пълна тайна.
Надхвърляйки най-големите им желания — и техните, и нейните, аз:
— Разговорът ни няма да напусне границите на този перон.
(Дълъг, тесен перон между двата коловоза на рязанските влакове, откъдето пристигахме и закъдето заминавахме с продукти, с новини, с надежди — 12 години… Безкраен перон в слънчевото септемврийско утро, където се разхождахме филмирани или записвани на магнетофон. В границите на този перон сега описвам станалия разговор.)
Научавам, че тя се старае в моя полза:
— Смятам, че с моите изказвания в разговорите и с отделни глави от мемоарите ми, изпратени на този-онзи, обясних твоя характер, защитих те, облекчих ти участта…
Тя се захванала да обяснява! След като никога не ме е разбирала, никога не е вниквала, нито една моя постъпка никога не е предвидила (както и сега), се захванала да обяснява мен — на тайната полиция! И съвместно с нея — да ме обяснява на цял свят?…
Винаги ли става така: засищане търси уязвеното самолюбие, и толкова по-голямо, колкото повече са зрителите? Когато става дума за самолюбие, сигурно — винаги. Но да тръгне подир тайната полиция?… Не всяка ще го стори.
Абе не преписвахме ли с теб от бележник в бележник? не ми ли издиктува ти и тая пословица: свястна овца подир вълк не тръгва.
— Внимавай, Наташа, не приемай лесно услугите на черните крила. Толкова е приятно: изведнъж те поемат и те понасят…
— Не се тревожи, знам какво върша.
И каквото и да направи по този път и за тези си господари (днешния разговор тя не го проведе така, не ме склони към частна среща с гебистите, ще „чакаме“ предложение от издателство, — за сметка на което уверено е доказано, че аз не атакувам, не издавам „Архипелага“, че съм мирно настроен), — каквото и да направи тя занапред, никога не ще мога да се разгранича и да й запратя в лицето: „Това ти го направи!“ Щом тя, тогава и аз.. И каквато и отрова да ми поднесе бъдещето — то е и от миналото, аз съм си виновен: по затворите пронизвах хората още с влизането им в килията, но нито веднъж не съм се вгледал в жената до мен. Допуснах това да тлее и да пламне.
Така си плащаме грешките в пренебрегнатата второстепенна област — така наричания в профсъюзните пощенски картички личен живот.
Уви, със съседната съюзническа колона не бяхме си осигурили начини за съветване и съвместни действия.
Ще се осмеля да кажа тук за Сахаров — дотолкова, доколкото трябва, за да бъдат разбрани неговите постъпки, вече довели или обещаващи да доведат до значителни за Русия последици.
Когато Ленин замислил и основал, а Сталин развил и укрепил гениалната схема на тоталитарната държава, те предвидили и осъществили всичко, за да може тази система да съществува вечно, като се променя единствено ако нейните вождове дадат знак с пръстчето си, за да не може да се раздаде свободен глас и да не може да се роди противоречие. Те предвидили всичко освен едно — чудото, ирационалното явление, чиито причини не могат да се предвидят, предскажат и прережат.
Тъкмо такова чудо беше в съветската държава появата на Андрей Дмитриевич Сахаров — в навалицата на подкупната, продажна, безпринципна техническа интелигенция, а на всичко отгоре в едно от най-важните, тайни, отрупани с блага гнезда — около водородната бомба. (Ако беше се появил в някоя по-затънтена сфера, щяха да му видят сметката.)