Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

И с още по-голяма настойчивост през тези седмици от боя за свободата подкрепяха източната тирания — западните бизнесмени, разбирай: „диктатурата на пролетариата“ най-яко я подкрепяха капиталистите. Те кандърдисаха американския Конгрес, че именно търговията щяла да издигне на по-високо равнище правата на човека в СССР!… Кажи-речи, единствен измежду тях Самуел Пизар публикува на З.Х. отворено писмо до Сахаров: „Свободата на един човек е по-важна от цялата световна търговия.“ И Ватиканът, парализиран от същото това сближаване с Изтока, цял месец мълча, въпреки че обикновените свещеници критикуваха папата. Папата изобщо не обели зъб. Началникът на неговия „Отдел печат“ с голямо закъснение, чак през октомври, вече „след дъжд качулка“: „Правата на човека в СССР не са негова вътрешна работа.“

За мен целият този размах на световната подкрепа, толкова неочаквано огромен, победоносен, направи от средата на септември излишно по-нататъшното ми участие в боя и завършека на замислената каскада: боят и бездруго протичаше от само себе си. А на мен ми трябваше да пестя времето си за работа, силите, резервите — за следващия бой, вече наближаващ, по-жесток — неизбежен сега, след като заловиха „Архипелага“.

На 21 септември, точно един месец след започването, сметнах кампанията за спечелена и за мен засега завършена (чрез пускането през тоя ден на глави от „Кръга“). За себе си — уви, поради несъгласуваността на действията ни не бях в състояние да съобщя това на Сахаров.

А неговото излизане от боя се проточи още цял месец и с ядосващи, чувствителни загуби. Андрей Дмитриевич закъсня с оттеглянето си, защото не умееше да отказва на любопитните, честолюбиви и дори мързеливи журналисти, които дори не си даваха труда да пристигнат в Москва, а вдигаха слушалката някъде в Европа и по телефонната жица откъсваха късче от Сахаровата душа и за себе си. Яснотата на действията на Сахаров беше доста замъглена поради раздвоеността на житейските му намерения: да остане ли в тази страна докрай, или да си позволи да я напусне? (Непрекъснато се обсъждаше планът дали да не си измоли един курс от лекции в САЩ.) И освен туй от доверчивостта му към доброжелателни съветници. Забъркаха го в злощастния епизод с Пабло Неруда (21.IX.) — да докаже и на свои, и на чужди, че сме обективни, че сме за свобода навсякъде и сега за всеки случай се тревожим за Пабло Неруда (когото нищо не заплашваше). Само че не по приетия у нас просташки начин — а да пише защитно писмо, като същевременно учтиво спомене за възвишените цели на възраждането на страната, които евентуално има предвид чилийското правителство на Пиночет, — и по този начин и нашите, и западните комунисти се подложиха в беззащитна позиция. Срещу Сахаров връхлетяха люто и бяха отслабени вече спечелени позиции. След като даде интервю на същински или подставен кореспондент на ливански вестник, Сахаров също разкри своята беззащитна страна и на комунистическия, и на арабския свят, когато арабско-израелската война вече беше определила естествения предел, или прекъсването на нашия бой. Това интервю повлече след себе си нападение на пак мними арабски терористи — отново Сахаров беше застрашен, трябваше да бъде спасяван, такава беше зловещата тактика на гебистите. Само че сега никой и отникъде не му се притичаше на помощ. Да се намесвам в момента, когато трябваше кротко да изчакам взривяването на „Архипелага“, за мен означаваше лекомислено изостряне на положението, но и нямаше как да оставя Сахаров толкова самотен и застрашен. Написах на А. Д. писмо и го пуснах по самиздат [33], то незабавно се разпространи.