Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
1. Вземане на заложници — децата ми — от „гангстери“, естествено, (Те не знаят, че и тук е взето свръхчовешко решение: нашите деца не са ни по-свидни от паметта на погубените милиони, онази Книга няма да я спрем за нищо на света.)
2. Да задигнат ръкописите там, на Запад, където те се готвят за отпечатване. Бандитско нападение на ИМКА. (Но могат ли да са сигурни, че ще сложат ръка на всички екземпляри и ще спрат всякакво печатане?)
3. Да смажат отпечатването юридически, открито да наблягат, че то е противозаконно. (Предвиждайки този натиск, адвокатът ми Хееб вече съставя за мен проект за „Потвърждение на пълномощията“ — специално за „Архипелага“ и в условията след конвенцията.)
4. Да громят тайните ми приятели и помощници. (Но това изисква време и все едно няма да спре публикацията. Дори наопаки: ще я ускори, аз вече не ще има какво да губя.)
5. Личното ми опорочаване (криминално, битово) — за да се изкарат недостоверни показанията ми.
6. Да ме сплашат — по точка 1 или 4?
7. Преговори?
Това съвсем го слагах под въпрос, тяхната надменност не ще им позволи да слязат до преговори под междуправителствено равнище. Дьомичев вече беше се изхвърлял: „Преговори със Солженицин? Има да чака!“ (А пък аз си мисля, че ще дочакам. Когато може би ще е късно и за делото, и за тях, и за мен.)
Завършвайки списъка с този въпрос — „Преговори?“, не вярвах в тяхната реалност, не си ги представях и не ги исках: за какво ще преговаряме сега освен за написаното в „Писмото до вождовете“? Не беше ми останало за какво да се пазаря: нито какво да искам от тях, нито какво да им отстъпвам.
А и по кой начин ще се обърнат те към мен? Всички подозрителни, междинни преносвачи и услужвачи отдавна ги бях отрязал. Общи познати с тях нямаме.
Съставих тоя списък на 23 септември, а на 24-ти развълнувано се обажда по телефона бившата ми жена Наталия Решетовская и ме моли да се срещнем следващия ден. В гласа й — голяма многозначителност. Но все едно не се досетих.
Два дена преди това се видяхме с нея и тя ми повтаряше всичко точно като по фейлетона в „Комсомольская правда“: че се държа истерично, крещя за мнима заплаха, клеветя Държавна сигурност. Уви, вече слагала доноснически на съдийската маса мои писма, засягащи важни проблеми, а всичките ми писма вече била дала на ГБ. И вече беше публикувана съвместната й с тях (под фирмата на АПН) статия в „Ню Йорк таймс“. Но все пак: имаше и колебания, имаше и отстъпки и на човек му се ще да вярва в доброто, невъзможно ми беше да я отъждествя напълно с тях.
На Казанската гара, с очи от толкова години насам вече стоманени, злобни, гледайки ме гордо:
— Обади ми се Инокентий Володин. Много сериозен разговор, такъв досега не сме водили. Но — не се тревожи, за теб е много добър.
И — разбрах. И изтръпнах. И мигновено надянах маската на уморена ленивост. И не я свалих до края на срещата ни.
Бях похабил в самота заточеническите си години — години на ярост по жена, от страх за книгите ми, от опасение, че комсомолка ще ме предаде. След 4 години война и 8 години затвор, зарязан от жена си, аз съсипах, стъпках, удуших пьрвите си три години на свобода, жадуващ да намеря такава жена, на която ще мога да доверя всички ръкописи, всички имена и собствената си глава. И когато се прибрах от заточението, предадох се, върнах се при бившата си жена.
И ето че след 17 години тая жена идва при мен, без да се прикрива, като вестоноска на КГБ, с твърда крачка по перона, законно встъпвайки от личната област в обществената в тази книга. (Водил съм си тия бележки още през първия час след разговора, още цялата ми кожа е опърлена.)
— Ще се съгласиш ли да се срещнеш с някои хора, да си поговориш с тях?
— Защо?
— Е, по-специално, да обсъдите възможноста за отпечатване на „Раковата болница“.
(„Раковата болница“? След дъжд качулка…)
— Учуден съм. За това не е необходима никаква среща. Съвсем естествено е руските книги да се издават от руски издателства.
(Ама все пак — преговори! Те скланят да водят преговори? Излиза, че здравата сме ги цапардосали! По-яко, отколкото си мислехме.)
— Но ще идеш ли в издателството да сключиш договор? Хората не знаят какво да очакват от теб, страхуват се. В и рая на краищата трябва да обсъдите условията.