Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Така съдбата окачи и този труп пред корицата на многострадалната книга, обхванала милиони такива.
Провалът изглеждаше пропастен, непоправим: най-опасната и най-откровената ми книга, която винаги бях смятал за „главата в торбата“, дори ако беше издадена в цял свят и ме защитаваше по този начин, — сега се намираше в техните ръце още преди да е поела пътя към отпечатването, готова за скришно удушаване, заедно с мен. Провалът беше значително по-голям, отколкото през 1965 година, когато хванаха „Кръга“, „Пира“ и „Републиката на труда“.
А настроението, а усещането ми е съвсем друго: не само че няма никакъв край, гибел както тогава, но, кажи-речи, почти не изпитвам и усещане за поражение. А защо? Първо: сейфът е на Запад, нищо няма да се изгуби, всичко ще бъде публикувано, макар и да съм повален в момента. А второ: наоколо лъскат саби, звънтят, води се бой, и то в наша полза, и ние погваме врага, води се бой, следен със съчувствие от цялата планета, пред очите й — и дори ако главният ни полк бъде обкръжен — няма страшно! това е временно! — ще го отървем! Настроението ми е весело, борческо и се сещам: тъкмо на 4 срещу 5 септември 1944-та край Нарев, близо до Длугоседло, непредпазливо изскочихме напред и нашата педя земя я изтласкваха от главните сили, притискаха провлака и от двете страни, ние сме шепа хора, но, кой знае защо, никак не сме оклюмали: защото цялото движение е в наша полза, размахнато фронтокрило движение и още утре не само че ще бъдем освободени, но и ще минем през реката със салове да завземаме плацдарм.
Нито час, нито дори минута униние не успях да изпитам този път. Жал ми беше за клетата шантава жена с нейния порив — да опази тая книга по-добре от мен, и взе, че погуби — и нея, и себе си, и може би мнозина. Но, вече достатъчно научен от такива премеждия, както ми беше настръхнала косата на темето, виждам: пръст Божи! Това си ти! В целия този наш август-септемврийски бой, независимо от гръмовната ни победа — нима сам щях да посмея? нима щях да разбера, че е дошло време да пускам „Архипелага“? Надали — все щях да отлагам това за пролетта на 75-а, седейки мнимо спокойно на буретата с барут. Но пръстът се мярна: защо дремеш, мързелив робе? Времето отдавна дойде и отмина — вади на показ!!!
И бездруго бях пощаден — колко провала прескочих: предната година с „96“-ия, година и половина преди туй — с „Телето“, когато бях ни жив, ни умрял, парализиран, неспособен да се изправя бързо. А сега — яхнал съм коня, препускам, в избрания от мен момент (голямо нещо е предчувствието! — да започна кампанията, когато уж е кротко и не бива!) — и край мен и другите препускат храбро, и трябва само да завия леко встрани — и да размахам сабята!!! Провал — в момент, когато се движат цели исторически маси, когато за пръв път сериозно се разтревожи Европа, а на нашите са им вързани ръцете от очакване на американските търговски преференции и на европейското съвещание, и пред мен се ширват няколко месеца, които просто плачат за моето действие! Онова, което преди месец ми изглеждаше „главата в торбата“, днес е боен зов, предпобеден! Ако е рекъл Господ, ще издържим!
Схващане, обратно на 65-а година: след залавянето на архива ми — кой е потърпевшият? Аз ли? или те? Тогава, полуудушен, чакайки да ме арестуват, мечтаех и нямах начини: о, кой би съобщил за изземването на моя архив? Съобщиха го след два месеца и мина в мъгла за Запада. А сега — аз лично, след 2 дена, и то така, че се разчу в цял свят, и всички реагираха: охо! че какъв ли е животът там, щом за книга плащат с обесване?
И що за нахъсена полицейска алчност е това: да търсят и да отмъкват укривани ръкописи? „Първият кръг“ още щеше да си стои ли стои, ама не, издириха го, грабнаха го, зарадваха се — и аз го пуснах, и след 3 години беше отпечатан. „Архипелагът“ щеше да си кротува, ама не, издириха го, грабнаха го — аз го пускам! Четете след 3 месеца! За втори път сами си търсят белята!
Ако се озърна — през всичките години, във всички случаи: колкото и да ме бият — само са ми трошили веригите, само са ме освобождавали! Тъкмо това показва тяхната обреченост.
На 3-ти вечерта го научих и веднага двамата с Аля се решихме, малко преди тя да роди третия ни син; на 5-и вечерта изпратих не само съобщението за изземването на „Архипелага“ — а и нареждане: незабавно да се отпечата!
И — допълнение, което да предварва титулната страница:
„Със свито сърце години наред се въздържах от отпечатването на тази вече готова книга: дългът пред още живите надделяваше дълга пред покойните. Но сега, когато Държавна сигурност все едно залови тази книга, не ми остава нищо друго, освен да я публикувам незабавно.“