Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Изобщо силата на западната гневна реакция беше неочаквана за всички — и за самия Запад, който отдавна не бе проявявал такава масова настойчивост против една комунистическа страна, и още повече за нашите власти, от силата на тази реакция те бяха направо зашеметени. Коментаторите сумираха, че в момента „съветското правителство се е озовало почти в същото положение както през август 1968-а“. И за да се спаси от това състояние, на 13 септември правителството прекрати заглушаването на западните предавания, въведено тъкмо когато дрънкаха веригите на танковете, окупиращи Чехословакия!!! Това беше вече смайваща победа, съвсем неочаквана (като всички победи, изтръгвани от ръцете на нашите) и напълно историческа — защото дотогава само XX конгрес бе спирал заглушаването.
И как живна нашето общество, доскоро толкова паднало духом, че дори се отказа от самиздата!
На 10-и „Афтенпостен“ публикува „Мирът и насилието“ (статията беше предназначена за „Монд“, но той се сепна: за благоприличното му левичарство чак такава прямота от Съветския съюз звучеше дори обидно). Отначало тя бе схваната само като лансиране на Сахаров за Нобеловата награда за мир, той още на 10-и отговори на кореспондентите, че на драго сърце ще я приеме, че „лансирането на моята кандидатура за Нобеловата награда ще се отрази положително върху положението на преследваните в нашата страна. Това е най-добрият отговор“ на хайката. И се надигна нова всесветска кампания около лансирането на Сахаров. Въпреки че Нобеловският комитет за мир (където вече зрееше позорната мисъл да разделят наградата между завоевателя на Виетнам и капитуланта?) още същия ден отхвърли моето право и време да предлагам кандидати, — веднага се получиха насрещни предложения: на 11.IX. лансирането се поде от членове на британския парламент, на 12.IX. — от цялата либерална група в датския парламент, след това — от мюнхенска група физици, след това и от други: ако не през 1973-та, то поне през 1974-та да дадат на Сахаров наградата! (Чак на 12.IX. преведоха по-пълно статията ми от норвежки, схванаха, че тя не се ограничава с лансирането на Сахаров, и се възбудиха противоречиви коментари по същината на статията. Тя вървеше в разрез и не по вкуса на същите онези западни кръгове, който най-много ни бяха подкрепили.)
Но кампанията на западната подкрепа като набрал обороти маховик с все сила продължаваше по-нататък. Публикуваха се телеграми до Сахаров ту от сто британски психиатри, ту от триста френски лекари („да се изпрати международна комисия за проверка на психиатриите в СССР“). В наша подкрепа се изказаха министър-председателят на Дания, кметът на Западен Берлин, италианските социалдемократи („Може ли да се има вяра на страна, която преследва мненията вътре в себе си?“), Комитетът на разтревожените учени (САЩ), Комитетът за интелектуална свобода (пак там), италианският парламент, Консултативната асамблея на Европейската общност, норвежките писатели, учени и актьори, швейцарските писатели и художници, 188 канадски творчески интелигенти; събираха се подписите на 89 Нобелови лауреати по цял свят (това ще се позабави и после те самите ще го забавят заради близкоизточната война); в Париж се свика конференция на писатели, философи, редактори, журналисти и свещенослужители, където упрекваха френското общество заради примиренчеството му към съветските несвободи. Сенатът на САЩ публикува декларация (незадължителна за правителството) в защита на свободата в СССР, а конгресът още същия ден предложи да бъде дадено на Сахаров и Солженицин званието „почетен гражданин на Съединените щати“. На 19.IX. Би Би Си: „И самият Запад ще се окаже инфектиран от тиранията, ако подминем преследването на иначемислещите в СССР.“ И като сумираме на 22.IX. четвъртата седмица от нашия бой: „По всичко личи, че съветските власти не са можали да сплашат иначемислещите.“
През тази седмица и генерал Григоренко беше прехвърлен в обикновена болница. През същите дни мина през огъня Евгений Барабанов. На 15.IX. той дойде при мен (вече знаех, че го придърпват в ГБ и го задушават) и у дома направи пред кореспондент също напълно повратна декларация: изправяше се обикновеният роб, досега никому неизвестен, тръгваше от нулата — и веднага ставаше световноизвестен, изправяше се, заявявайки нещо, което ни държеше превити половин век: че да изпратиш ръкопис в чужбина не е престъпление, а чест: по този начин ръкописът ще се спаси от смърт. И — чудо! Вече бе насрочен на Барабанов в ГБ последният разпит, та да не се прибере от него вкъщи, бяха му обещани 7 години затвор! — и ненадейно нечистата сила го изпусна, сякаш й бяха изсъхнали ръцете: материалът на застрашителното следствие, изнесен пред очите на света, се оказа похвална грамота. Барабанов само го изгониха от работа.