Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
(Искат да спечелят време! Помирисаха „Архипелага“ — и искат да ме забавят, да ме приспят. Но и аз трябва да спечеля три месеца. За мен също е полезно да ги приспя.)
— Не може да има никакви условия: точният текст дословно.
— А след издателството с още някого ще се срещнеш ли?
— Тоя някой, цивилен, ще седи до бюрото на главния редактор, отстрани.
Тези цивилни и сега от успоредните перони май ни фотографират или подслушват? Усещам ги с гърба си, това свикнал човек не може да го сбърка.
— А… по-горе?
— Само политбюро. И то за общите ни съдбини, а не лично за моята.
— Теб те преследваше не КГБ, а ЦК. Тъкмо те издаваха „Пира на победителите“ и това беше грешка. (Каква уверена политическа оценка в устата на една обикновена жена.) …А тия, разбери го, са съвсем други хора, те не са отговорни за предишните ужаси.
— Щом е тъй, трябва публично да се отрекат от миналото, да го осъдят, да разкажат за него — и чак тогава няма да носят отговорност. Кой изби 60 милиона души?
Не ме пита какви „60“, макар и да не знае, но бързо, но уверено:
— Не са го сторили те! Сега моят кръг много се разшири. Да знаеш с какви умни хора се запознах! Ти не познаваш такива, около теб има толкова глупаци… Защо стоварваш всичко върху Андропов. Той няма нищо общо (!). Други са виновни. — Вглежда се в мен като в заблуден, като в объркан, като в тъпак: — Изобщо теб някой те лъже, разпалва те, страшно те шантажира! Изобретява мними заплахи.
— Например „бандитските писма“?
— (разпалено): КГБ няма нищо общо с тях.
— Откъде знаеш?
Мързелив съм, допускам и моя грешка. Тя — войнствено уверена в себе си и в новите си приятели:
— Някой път ми покажи едно от тези писма! Те не те нападат, теб никой не те закача!
— А това, че ме изритаха от Ростропович, че не ми дават жителство?
— Стига си настоявал за жителство! Не могат веднага да ти го дадат! Постепенно.
— За втори път ми прибират архива…
— Такава им е функцията — да търсят!
— Художествени произведения ли?
Само се учудвам, не споря, изморен съм от дългата наистина борба с този КГБ, ще ми се да си поема дъх… От ролята си не се отклонявам нито на косъм.
— Заявяваш, че главните ти произведения тепърва предстоят, че ако бъдеш убит, ще потекат — и по този начин ги принуждаваш да търсят. Например в твоето писмо до Конгреса си споменал „Знаят истината танковете“, сега търсят и тях..
(А откъде знаеш ти, че търсят, какво търсят? А ти самата кои заглавия сама си им добавила? И това „Теле“ ли?)
— …Принудени са да търсят у някоя си Ева.
А- издала ли си я вече?… (Н. И. Столярова.) Аз — за пръв път с все сила:
— Освен теб друг не може да я издаде! И ако…
— Ти тръгна да се развеждаш — трябваше да предвидиш всички последици.
(Бях ги предвидил. Колко отдавна не знаеш сума неща и сума хора. А — предишните?…)
— Но не подлост.
— Не се тревожи, знам какво върша.
(Да, да! Час по-скоро да печатам „Архипелага“. Та никого да не спипат, да не схрускат в тъмното. На тях им трябва тъмнината, но аз ще им я осветя!)
— …Я направи декларация, че всичко е изключително само у теб. Че 20 години нищо няма да публикуваш.
(Много й се ще да постигне тъкмо това, заради тях го прави, непременно им се иска да стане така! Но излиза, че ти цял живот не си ме познавала, ако мислиш, че месец след провала още има за какво да си приказваме? че един час след провала още не е било решено? а след един ден — приведено в действие?)
Започвам да мета на друго място:
— Ако пипнат някого от двеста и двайсетимата или такива като Барабанов — незабавно ще се застъпвам за всички пострадали.
А тя — с метлата насам, насам, знае:
— Който е разказвал за лагерите, няма да си изпати. Ама тия, които са ти помагали да го направиш…
(През цялата оная пролет на 1968-а как сме преписвали на пишеща машина в Рождество — с Воронянская, Люша Чуковская и Надя Левитская, — в задушевен разговор с тия незкрайно умни хора — ти и това ли си разказала вече, а?…)
— Ще защитавам всеки отделен човек незабавно и без да се жаля!
(Толкова откровени бяхме някога двамата с теб… Но отдавна те усещам, че си актриса, не, не те усетих, не го забелязах навреме. Но днес на тоя баир, на главния път в моя живот — няма да ме изиграете, с всичките си режисьори.)
— Изобщо, ако кротуваш, за всички ще е по-добре!
— Че аз нападам ли? Те ме принуждават…
— Смахнат човек, собствените си деца не жали…
И още веднъж за децата:
— Ами ако се случи нещо на някое от децата ти, пак ли КГБ ще е крив?
(Такава е тяхната логика: за дете няма да ги заподозрат.)