Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

И същия ден изпратих „Писмото до вождовете“. И това беше най-подходящото време за изпращането на такова писмо: когато те за пръв път усетиха силата ни. (Мен в такива мигове ме прихваща, аз вече пишех. Бях намислил да правя „Писмото до вождовете“ гръмогласно още от първата минута, жена ми ме спря: това е безсмислено и убива всяка надежда, че ще се вслушат, веднага — като пропагандата, дай им да помислят на спокойствие! Дадох им. „Писмото“ потъна като въдичарска кука, запокитена далеч в тинята. Запокитена, но ще я издърпаме.)

Буря във вестниците, ударите по Сахаров бяха повече, но се стоварваха и по мен, нашите имена ги обединяват и на Изток, и на Запад. До мен ударите стигат вече изплеснати от неговото рамо, а другояче казано — като бягане подир водач: той ми цепи въздуха, а аз си пазя силиците. И не ме е срам от това: моят бой тепърва предстои, моите сили ще ми дотрябват. (А впрочем западното радио ехти по десет пъти на ден: преследвания, гонения срещу Солженицин, а аз тия гонения засега хич не ги забелязвам, пу-пу-пу, гонения ли си това в сравнение с лагерния живот? Това, дето го джавкат и нашите вестници, не го чета, за нервите на един концлагерист то е нищо. А останалите гонения никога не са ми ги спестявали. Свикнал съм с тях.)

За 55 години това беше според мен първият случай, когато погнати от съветската преса смееха да се зъбят. През тази есен действията и решителността на нашата шепа „иначемислещи“ (изказаха се Турчин, Шафаревич) бяха успешни, защото представляваха просто естествено изправяне на вдървен, изтръпнал от превиване гръб. А освен туй и защото се надигнахме в самия надир, когато повече беше невъзможно да мълчим и да търпим. Когато вече стана толкова зле, че просто да устоим — не беше спасение за нас, искаше ни се да дочакаме победата. През същата разгарна седмица изпратих за публикуване „Мирът и насилието“. Бях замислил тази статия като конкретно разяснение на нобеловската ми лекция — против западните илюзии, които деформират пропорциите. По своята цел тя не беше свързана с Нобеловите награди за мир, макар и да ги тълкуваше. Но когато на 31 август, в самия разгар на боевете, чух, че Нобеловският комитет за мир е подбрал 47 кандидати и сред тях Никсън и Тито (още не знаех за Кисинджър и Ле Дък Тхо!), реших да превърна статията в своеобразна спънка за тези кандидати и да предложа Сахаров за тази награда в съответствие със смисъла на изложеното. До 4 септември статията бе завършена, на 5-и (всичкото в един и същи ден) изпратена. А на б-и, няколко дена преди набелязаната нубликация, я дадох на Сахаров да я прочете. Това ни беше единственото виждане и съгласуване през целия насрещен бой. През ония дни победата вече се очертаваше. Но все пак и през ум не ни минаваше, че е толкова близка! — че след един ден ще дадат отбой на хайката, а след още четири дена ще спрат да заглушават западните предавания!