Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Дануг, знаеш ли, че това може да свърши работа! — възкликна той: Развълнуван от идеята, която би могла да се окаже решение на проблема, за който толкова много се тревожеше, той за миг забрави за своето несигурно бъдеще. — Защо да не опитам да завържа нещо за оглавника му и да го придържам изотзад. Здрав шнур… или тънък каиш… може би два.
— Аз имам тесни каишки — каза Айла като забеляза, че той вече не е така напрегнат. Радваше я нестихващият му интерес към обучението на младия кон и беше любопитна какво може да се получи. — Ще ти ги донеса. Вътре са.
Джондалар я последва през вътрешната арка в Огнището на Мамута. После, когато тя тръгна към складовата платформа, за да вземе каишката, той спря рязко. Ранек разговаряше с Диджи и Трони и се обърна, за да огрее Айла с подкупващата си усмивка. Джондалар усети как стомахът му се сви на топка. Той затвори очи и стисна зъби. След това започна да се прокрадва към изхода. Айла се обърна, за да му подаде тънка макара гъвкава кожа.
— Това е каишка, здрава е — каза тя като му я подаде. — Миналата зима я направих. — Тя надникна в разстроените сини очи, изпълнени с болка, смут и неувереност. — Преди да дойдеш в моята долина, Джондалар. Преди Духът на Великия Пещерен Лъв да те избере и доведе там.
Той взе макарата и побърза да излезе. Не можеше да остане. Винаги, когато ваятелят дойдеше в Огнището на Мамута, той трябваше да го напусне. Не можеше да стои наблизо, когато тъмнокожият мъж и Айла бяха заедно, а напоследък това се случваше все по-често. Понякога наблюдаваше от разстояние как младите хора се събираха на обширното място за церемонии, където разполагаха своите произведения, обменяха идеи и умения. Чуваше ги как свирят на музикални инструменти и пеят, слушаше шегите и смеха им. И всеки път, когато доловеше смеха на Айла, примесен с този на Ранек, болезнено трепваше.
Джондалар остави макарата с каишката до оглавника на младия кон, взе връхната си дреха от куката в преддверието и излезе навън като се усмихна безизразно на Дануг. Облече дрехата, нахлупи качулката здраво на главата си, напъха ръце в ръкавиците, висящи от ръкавите и тръгна нагоре към степта.
Силният вятър, който носеше сиви парцаливи облаци по небето, беше съвсем нормален за сезона, а слънцето, което проблясваше на пресекулки между високите накъсани облаци, не оказваше почти никакво влияние върху температурата, която си оставаше далеч под точката на замръзването. Снежната покривка беше оскъдна, сухият въздух насичаше дъха му и изсмукваше влагата от дробовете му под формата на облаци пара при всяко издишване. Нямаше дълго да стои навън, но студът, който настойчиво изискваше от него да постави оцеляването си над всичко друго, го поуспокои. Не знаеше защо реакцията му спрямо Ранек бе толкова остра. Без съмнение, тя отчасти се дължеше на страха му да не загуби Айла — той ярко си представяше как двамата са заедно, — но освен това в нея се прокрадваше и постоянното му чувство за вина, поради собственото си колебание да приеме Айла такава, каквато е, без никакви предубеждения. С част от съзнанието си смяташе, че Ранек я заслужава повече, отколкото той. Но поне едно нещо изглеждаше сигурно. Айла искаше той, а не Ранек, да се опита да обязди Рейсър.
Дануг видя как Джондалар тръгна нагоре по склона и пусна завесата. Върна се бавно вътре. Рейсър изцвили и тръсна глава по посока на младежа, когато той мина покрай него. Дануг го погледна и му се усмихна. Вече почти всички се радваха на животните, милваха ги и им говореха, макар и не така фамилиарно, както Айла. Изглеждаше толкова естествено да има коне в предверието. Колко лесно бе забравил учудването и смайването си, когато ги бе видял за пръв път. Мина през втората арка и видя Айла застанала до нара си. Спря, а след това отиде при нея.
— Тръгна на разходка из степта — каза той на Айла. — Не е много умно да излиза сам, когато е студено и ветровито, но сега навън не е вече толкова мразовито.
— Дануг, ти да не би да се опитваш да ми кажеш, че той ще се оправи? — усмихна му се Айла и за един миг той се почувства глупаво.
— Разбира се, че ще се оправи. Джондалар беше пътувал надлъж и нашир и можеше да се пази.
— Благодаря ти — каза тя, — за помощта и за желанието да помогнеш — каза тя и докосна ръката му.
Тя бе хладна, но нейният допир го стопли и той усети онова особено напрежение, което тя предизвикваше у него, но на по-дълбоко ниво почувствува, че тя му предлагаше нещо повече — своето приятелство.