Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Фелисин най-сетне се добра на ръка разстояние до проядения ръб на отвора. И там се разколеба.
„Тъй, а сега какво?“
— Кълп! — Гласът й отекна зловещо и заглъхна сред воя на вятъра.
— Да?
— Колко близо са стъпалата ми до теб?
— Може би десет стъпки. Защо?
— Накарай Хеборик да се опре на стълба. Качи се на раменете му…
— В името на Гуглата, защо?
— Трябва да стигнеш до глезените ми, после да се изкатериш над мен — не мога да се пусна — нищо не ми остана!
„Богове, не съм толкова корав като тебе, момиче.“
— Мисля, че…
— Хайде! Нямаме избор, проклет да си!
Кълп изсъска и се обърна към Хеборик.
— Старче, можеш ли да ме разбереш? Хеборик!
Бившият жрец се надигна ухилен.
— Помниш ли каменната ръка? Пръста? Миналото е един чужд свят. Невъобразими сили. Да ги докоснеш значи да съживиш нечии чужди спомени, мисли и сетива толкова чужди за теб, че те влудяват.
„Каменната ръка? Бълнува нещо кучият му син.“
— Трябва да стъпя на раменете ти, Хеборик. Трябва да стоиш здраво — щом изпълзим горе, ще те издърпаме, разбра ли ме?
— На раменете ми. Планина от камък на раменете ми, всеки камък — изваян и оформен от живот, взет от Гуглата отдавна, отдавна. Колко копнежи, желания, тайни? Къде отива всичко това? Невидимата енергия на мисълта приживе е храна за боговете, знаеш ли това? Ето защо те трябва — трябва — да са капризни!
— Хайде де! — проплака отгоре Фелисин. — Хайде!
Кълп пристъпи зад бившия жрец и опря длани на раменете му.
— Сега стой здраво…
Но вместо да го послуша, старецът се обърна с лице към него. Събра китките си, с пространство между тях, където щяха да са липсващите длани.
— Стъпи. Ще те отпратя направо до нея.
— Хеборик… нямаш ръце да държиш стъпалото ми…
Старецът се ухили още по-широко.
— Разсмиваш ме.
Кълп се изуми, щом кракът му се намести в здраво стегнатото стреме на невидимите пръсти. Отново опря ръце на раменете на стареца.
— Ще идеш право нагоре — рече Хеборик. — Сляп съм. Насочи ме.
— Една стъпка назад. Още. Така.
— Готов ли си?
— Да.
Но се оказа неподготвен за огромния порив на силата, която го надигна и с лекота го изхвърли нагоре. Инстинктивно посегна за Фелисин, не успя да я хване… за късмет, защото профуча покрай нея и през дупката на тавана. За малко да падне право надолу, но в паниката тялото му над кръста се изви и се стовари болезнено на ръба. Той простена и се отпусна.
Вкопчил пръсти в невидимите плочи, магът изпълзя на пода.
Гласът на Фелисин проплака отдолу.
— Кълп? Къде си?
Той усети почти истеричната усмивка, замръзнала на лицето му, и отвърна:
— Тук, горе. Ей сега ще те издърпам, момиче.
С помощта на невидимите си длани Хеборик бързо се изкатери по стъкменото от кожа и плат въже, което Кълп спусна след десет минути. Свита до отвора в малката мрачна кухина, Фелисин гледаше, обзета от неудържим страх.
Болката я изтезаваше. Усещането в ходилата й се беше върнало с мълчалива ярост. Бяла прах беше полепнала по кръвта на глезените й и по раздраните от кристалните ръбове на стълба китки. Тя трепереше неудържимо. „Този старец приличаше на умрял, излязъл от гроба. Умрял. Гореше в треска, но бълнуванията му не бяха само празни думи. Знание имаше в тях, неведомо знание. А ето че и призрачните му ръце станаха истински.“
Погледна Кълп. Магът намръщено гледаше разкъсаните дрипи от наметалото в ръцете си. После въздъхна и очите му мълчаливо се извърнаха към Хеборик, който сякаш отново затъваше в треската си.
Кълп бе сътворил смътна светлина, колкото да се откроят голите каменни стени. Покрай една от тях се издигаха вдлъбнати стъпала и водеха към масивна врата. В основата на отсрещната стена по пода се редяха кръгли издутини с големината на буренца. Окачени на вериги от тавана в другия край на помещението висяха покрити с ръжда куки. Всичко изглеждаше замазано за очите на Фелисин — или всичко бе странно изхабено, или ефектът се дължеше на чародейната светлина на мага.
Тя поклати глава и се сгуши, за да спре да трепери.
— Това катерене си го биваше, момиче — промълви Кълп.
Тя изсумтя.
— И безсмислено, както се оказа. — „И сигурно ще ме довърши. За това катерене не стигаха само мускули и кокал. Чувствам се… празна, нищо не е останало у мен.“ Изсмя се.
— Какво?
— Намерихме мазе на гробница.
— Още не съм готов да умра.
— Блазе ти.
Загледа го как се надига с усилие.
— Тази стая някога е била наводнена. С течаща вода.