Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Кълп се беше намръщил.
— Все се отриваме в тия соултейкън и Имасс. Пак ли се започва, Хеборик?
— Не знам, маг. Връщане към онази древна порта? Ново изригване?
— Онзи дракон соултейкън, след който тръгнахме… бил е възкръснал.
— Онова беше Т’лан Имасс — поправи го бившият жрец. — Заклинател на кости. Навярно е пазител на старата порта, привлечен отново в отговор на предстоящото бедствие. Дали да продължим? Надушвам вода — изворът, който търсим, все още е жив.
Езерцето смътно проблясваше в центъра на градина. Излиняла трева покриваше като килим напуканите плочи по пътеката, бели и розови листа, като ивици плът, безцветни кълба от някакъв плод, надвиснали от лозниците, увили се около каменни колони и вкаменени дървесни стволове. Градина, загърната в мрак.
Безоки бели риби се стрелкаха из водата — затърсиха сенките, щом магическата светлина запулсира ярко над тях.
Фелисин се смъкна на колене, протегна треперещите си ръце и ги потопи в студената вода. Усещането я прониза с възбуда.
— Утайка от алхимии — промълви Хеборик зад нея.
Тя го погледна през рамо.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще има… полза… като отпием от този нектар.
— Тоя плод става ли за ядене? — попита Кълп и вдигна едно от белите кълба.
— Ставал е, когато е бил зрял и червен. Преди девет хиляди години.
Гъстата пепел висеше неподвижно по дирята им, докъдето стигаше погледът на Калам, макар че разстоянието в Имперския Лабиринт не беше лесно да се прецени. Пътят им изглеждаше прав като копие. Той се намръщи.
— Наистина се загубихме — каза отпусналата се в седлото Майнала.
— По-добре загубени, отколкото мъртви — промърмори Кенеб, предлагайки с това поне трошица съчувствие на убиеца.
Свъсените сиви очи на Майнала се спряха върху него.
— Измъкнете ни от този прокълнат от Гуглата Лабиринт, ефрейтор. Гладни сме, жадни сме и не знаем къде сме. Измъкнете ни!
„Представих си Ейрън, избрах мястото — ненабиващо се на очи ъгълче в края на последната извивка на улица Безнадеждна, в Изметта, гетото за малазански пришълци недалече от речния бряг. Представих си го чак до каменната настилка. Защо тогава не можем да се озовем там? Какво ни пречи?“
— Все още не — проговори Калам. — Макар и по Лабиринт, до Ейрън е много далече. — „Звучи логично, нали? Откъде тогава е цялото това безпокойство?“
— Нещо не е наред — настоя Майнала. — Виждам го на лицето ти. Трябваше вече да сме стигнали.
Вкусът на пепел, миризмата й, допирът й се бяха превърнали в част от самия него и той знаеше, че същото важи и за останалите. Безжизненият прах сякаш петнеше дори мислите му. Калам подозираше от какво може да е тази пепел — купчината кости, на която се натъкнаха при влизането, не беше единствената — но той сякаш инстинктивно се боеше да признае тези подозрения. Възможността бе твърде грозна, твърде потискаща, за да си я помисли човек.
Кенеб изсумтя, после въздъхна.
— Е, ефрейтор, продължаваме ли?
Калам го погледна. Треската от раната на главата му беше минала, макар едва доловимата забавеност в движенията му да издаваше, че все още не се е изцерил напълно. Убиецът разбираше, че не може да разчита на него в бой. А след като явно беше загубил Апт, чувстваше гърба си незащитен. Неспособността на Майнала да му повярва зачеркваше всякаква възможност да разчита на нея: тя щеше да направи каквото трябва, за да защити сестра си и децата — това и нищо повече.
„По-добре да си бях останал сам.“ Смуши жребеца и го подкара напред. Останалите го последваха.
Имперският Лабиринт представляваше свят без ден и нощ, само вечен сумрак, със смътна магическа светлина — място без сенки. Изтичането на времето мереха с неизбежните и повтарящи се циклично нужди на тялото. Нуждата да се яде и пие, нуждата да се спи. Ала след като терзаещият глад и жажда ставаха постоянни и неутолими, а изтощението ги притискаше с всяка стъпка, представата за времето тънеше в безсмислие; всъщност проявяваше се като нещо породено от вяра, не от реалността.
„Времето ни прави вярващи. Безвремието ни прави неверници. Поредната пословица на Глупеца, поредният хитър цитат, изречен от мъдреците на отечеството ми. Най-често използван при отхвърляне на прецедент, с презрителна насмешка към уроците на историята. Основното твърдение на мъдреците се изразява в това, че не трябва да вярваш в нищо. Нещо повече, това е основната догма за онези, които са избрали пътя на професионалния убиец.“