Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Близо до центъра й се издигаше камара от срутени камъни с твърде правилна форма, за да са естествени. Бляскавото вещество на тавана покриваше на места и тях — по една от почти правоъгълните им страни, както забеляза магът след беглия оглед. Той се наведе, погали с ръка една такава страна и се приведе още по-ниско. „Дъх на Гуглата, та това наистина е стъкло! Многоцветно, натрошено и претопено…“
Погледна нагоре. В тавана зееше широка дупка, чиито ръбове сияеха със същата странна хладна светлина. Кълп се поколеба, след което разтвори Лабиринта си. И изсумтя. „Нищо. Благословена да е Кралицата. Никаква магия — всичко е съвсем обикновено.“
Присвит срещу вятъра, магът тръгна обратно към другите. Завари ги и двамата заспали, или изпаднали в несвяст. Кълп ги огледа и от мъртвешката сдържаност на съсухрените им лица го побиха ледени тръпки. „Може би ще е по-милостиво изобщо да не ги събуждам.“
Усетила сякаш появата му, Фелисин отвори очи, изпълнени с внезапно предчувствие.
— Няма да ти е толкова лесно.
— Този хълм е погребан град, а ние сме под погребаното.
— Е, и?
— Вятърът е опразнил поне една от камерите. Издухал е пясъка.
— Нашата гробница.
— Може би.
— Добре. Да вървим.
— Има само един проблем — каза навъсено Кълп. — Входът е на около петнайсет стъпки над главите ни. Има една колона от кварцит, но катеренето няма да е никак лесно, не и в състоянието, в което сме.
— Направи си номера с Лабиринтчето.
— Какво?
— Отвори ни портал.
Той я зяпна.
— Не е толкова просто.
— Умирането е просто.
Кълп примига.
— Добре, дай да вдигнем стареца на крака.
Очите на Хеборик бяха подути, затворени и от ъгълчетата им капеха сълзи. Той се събуди, без никаква представа къде е. Широката му уста се разтвори в грозна усмивка.
— И тук са се опитали, нали? — попита, докато пристъпяше напред, подкрепян от двамата. — Опитали са се и са си платили, о, спомените за вода, толкова погребани съдби…
Добраха се до мястото с отвора в тавана. Фелисин опипа най-близката до дупката колона кварцит.
— Това май ще трябва да го изкатеря като доусийка кокосова палма.
— И как става това? — попита я Кълп.
— С нежелание — измърмори Хеборик, килнал глава, сякаш се вслушваше в някакви доловими само от него гласове.
Фелисин се обърна към мага и каза:
— Ще ми трябват каишките от колана ти.
Кълп изсумтя и започна да сваля кожените ремъци от кръста си.
— Адски неподходящ момент да искаш да ме видиш без гащи, момиче.
— Малко смях няма да ни дойде зле.
Той й подаде колана и я загледа как започна да стяга каишките около глезените си. Примижа като видя колко яростно затегна възлите.
— Сега ми дай каквото е останало от наметалото ти, моля.
— Че какво й е на ризата ти?
— Не пускам на никого да ми зяпа гърдите — не и безплатно. Освен това наметалото ти е по-дебело.
— Възмездие е имало — заговори Хеборик. — Методично, безстрастно прочистване на покварата.
Кълп го изгледа намръщено.
— Какви ги дрънкаш, Хеборик?
— Първата империя. Градът горе. Дошли са и са внесли ред. Безсмъртните пазители. Какъв разгром! Дори със затворени очи мога да видя ръцете си — опипват слепешком, опипват. Празни. — Смъкна се, покрусен от внезапно обзелата го скръб.
— Не му обръщай внимание — каза Фелисин и пристъпи към нащърбения кварцов стълб, сякаш искаше да го прегърне. — Дъртата жаба изгуби бога си и това му е съсипало ума.
Кълп замълча.
Фелисин обгърна колоната и сключи ръцете си от другата страна, като стисна краищата на наметалото и ги усука силно. Коланът между краката й се впи в отсамната страна на стълба.
— Аха — каза Кълп. — Разбирам. Умна доусийка.
Тя вдигна усуканото наметало колкото може по-нависоко от другата страна, после дръпна и се изкатери около половин педя — с изпънати нагоре колене, а коженият ремък изплющя в стълба. Възлите му се забиха в глезените й и той видя как я прониза болка.
— Изненадан съм, че доусийците изобщо имат крака.
— Май съм пропуснала някоя малка подробност — изохка тя.
Честно казано, магът не мислеше, че ще успее. Преди да е изкатерила шест стъпки — все още на цял човешки бой от тавана — от глезените й вече течеше кръв. Трепереше цялата и напрягаше неподозираните си, но бързо изчерпващи се запаси енергия. Но не спря. „Кораво, много кораво същество е. Надминава ни всички, всеки път.“ Тази мисъл му напомни за Баудин — прогонен, сега сигурно се мъчеше някъде отвън, в бурята. „И той е корав. Упорит и здрав. А ти, Демонски нокът?“