Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Ефрейтор Лист стоеше до него — треската му беше минала.
— Процеждането нарочно е бавно, но не достатъчно бавно — някои стомаси ще се разбунтуват — по-безразсъдните могат да се самоубият…
— Да. Някои биха могли.
Дюйкър вдигна глава и бавно огледа северния бряг на долината. По протежението му се бяха подредили тайтански конници и наблюдаваха сцената долу, както си представяше историкът, със страх и удивление. Не се съмняваше, че армията на Камъст Релой страда от жажда въпреки предимството, с което разполагаше — да завладява и държи всички водоизточници на Одан.
Както ги гледаше, очите му засякоха бяло петно, което бързо се спусна по склона и се скри от погледа му. Дюйкър изсумтя.
— Казахте ли нещо, сър?
— Просто няколко диви кози — отвърна историкът. — Минават на другата страна…
Пясъчните повеи бяха изровили дупки по стръмните скатове на скалното плато — напор, започнал с извайването на кухини, след това — на пещери, после — на тунели и най-сетне — на проходи, които като едното нищо можеше да стигат чак до другата страна. Като ненаситни червеи, разяждащи старо дърво, ветровете поглъщаха скалното лице на урвата, изникваха дупка след дупка, стените между тях изтъняваха, някои рухваха, тунелите се уширяваха. Повърхността на платото обаче си оставаше — огромна каменна шапка, кацнала над непрестанно смаляващите се основи.
Кълп никога не беше виждал подобно нещо. „Все едно че Вихърът съзнателно ни е нападнал. Защо да подлага на обсада някаква си скала?“
Тунелите пищяха от вятъра, всеки със своя собствен пронизителен глас, и тези гласове се сливаха в страховит хор. Пясъкът, ситен като прах, се въртеше и завихряше по наносите в подножието на урвата. Кълп погледна през рамо към чакащите Хеборик и Фелисин — две смътни фигури, присвити доземи срещу яростта на бурята.
Вече от три дни Вихърът не им оставяше никакъв подслон, още от първия миг, в който се беше спуснал над тях. Вятърът връхлиташе от всички посоки. — „Сякаш безумната богиня ни е нарочила.“ Тази възможност не беше чак толкова невероятна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Злокобната воля, стаена в бурята, бе нещо съвсем доловимо. „Ние сме натрапници в края на краищата. Омразата на Вихъра винаги е била насочена срещу външните. Горката Малазанска империя, да се набута в една толкова добре изпипана легенда за бунт…“
Магът пропълзя при другите. Наложи се да се наведе, за да го чуят в несекващия вой.
— Има пещери! Само че вятърът беснее през устията им — подозирам, че е прорязал целия хълм!
Хеборик трепереше, изпаднал от заранта в треска от изтощението. Гаснеше бързо. „Всички гаснем.“ Почти се беше стъмнило — неизменната охра над главите им заглъхваше — и магът прецени, че за последните дванайсет часа са изминали не повече от една левга.
Нямаха нито вода, нито храна. Гуглата идеше по петите им.
Фелисин сграбчи опърпаното наметало на Кълп и го дръпна към себе си. Устните й бяха напукани, в ъгълчетата им беше полепнал пясък.
— Все едно, ще се опитаме!
— Не знам. Целият хълм може да се срине…
— Пещерите! Влизаме в пещерите!
„Или ще умрем тук, вън, или ще умрем там, вътре. Пещерите поне ще осигурят гробница за телата ни.“ Той кимна.
Повлякоха Хеборик. Стръмнината им предлагаше десетки възможности с проядената си като кошер фасада. Не се и опитаха да избират, просто се напъхаха в устието на първата пещера, на която се натъкнаха — широк и странно плосък тунел, който сякаш продължаваше равно — поне първите няколко крачки.
Вятърът ги тласкаше в гърба като чудовищна длан, непоколебим в яростния си напор. Пристъпиха напред и мракът ги обгърна сред въртоп от писъци.
Подът беше неравен и затрудняваше вървенето им. След петнайсет крачки се натъкнаха на издутина от кварцит или друг някакъв кристален минерал, устоял на ерозията на вятъра. Заобиколиха го и в завета му намериха първия си заслон срещу смазващата сила на Вихъра от повече от седемдесет часа.
Хеборик лежеше отпуснат в ръцете им. Сложиха го в дълбоката до глезените прах в подножието на скалната издатина.
— Ще огледам напред — изрева Кълп на Фелисин, за да го чуе.
Тя кимна и се смъкна на колене.
След още трийсетина крачки магът се озова в по-голяма кухина. Пространството беше изпълнено с кварцити, смътно отразяващи струящата от нещо подобно на таван от натрошено стъкло светлина на петстотин стъпки над тях. Кварцитът се издигаше на отвесни жили и блестящите стълбове оформяха галерия със смайваща красота въпреки бушуващия между тях, изпълнен с прахоляк вятър. Кълп закрачи напред. Оглушителният вой заглъхна и се изгуби в необятния простор на пещерата.