Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Откъде и накъде?
Той сви рамене и закрета с усилие към стъпалата.
„Изглежда на сто години. Точно толкова, на колкото се чувствам и аз. Двамата заедно сме колкото Хеборик. Добре поне, че се уча да понасям иронията.“
След няколко минути Кълп най-сетне се изкачи до вратата. Опипа я.
— Бронзов обков — чак усещам ударите на чуковете, които са го сплескали. — Почука с пръст по тъмния метал. Отвърна му стържещ шепот. — Дървото под него е изгнило.
Дръжката се прекърши в ръката му. Магът изруга тихо, след което опря рамо във вратата и натисна.
Бронзът изпращя и поддаде. След миг вратата се срути и той падна сред облак прах.
— Преградите никога не са толкова здрави, колкото си мисли човек — заговори Хеборик, щом ехото от срутването заглъхна. Стоеше прав, вдигнал сакатите си ръце пред себе си. — Сега го разбирам. За един слепец цялото му тяло е призрак. Усеща го, но е невидимо. Ето, вдигам невидими ръце, движа невидими крака, невидимите ми гърди се вдигат и отпускат за невидимия въздух. Ето, изопвам пръсти, свивам ги в юмрук. Цял-целеничък съм, винаги съм бил такъв — ако не беше заблудата на собствените ми очи.
Фелисин изсумтя:
— Може би ако оглушея, ще изчезнеш.
Хеборик се изсмя.
Кълп стенеше горе на площадката, дъхът му беше странно хриплив и измъчен. Тя бавно се надигна и се олюля от болката, стегнала глезените й като с железни пранги. Стисна зъби и се затътри към стъпалата.
Бяха единадесет и я изцедиха съвсем. Тя падна на колене до мага и дълго стоя така, докато дъхът й се успокои.
— Добре ли си?
Кълп надигна глава.
— Мисля, че си счупих проклетия нос.
— Ако може да се съди по новия ти акцент, май си прав. Е, значи ще живееш.
— И още как. — Той се надигна на четири крака, от лицето му провиснаха нишки гъста, тъмна кръв. — Виждаш ли какво има напред? Така и не можах да погледна.
— Тъмно е. Въздухът мирише.
— На какво? Тя сви рамене.
— Не знам. На вар като че ли.
— Не на гнили плодове? Изненадан съм.
Шумоленето по стъпалата издаде приближаването на Хеборик. Отпред се появи светлина, замята смътни отблясъци и те бавно очертаха гледка. Фелисин зяпна.
— Дъхът ти е учестен, момиче — каза Кълп, все още неспособен — а може би не искаше? — да вдигне глава. — Кажи ми какво виждаш?
Гласът на Хеборик отекна глухо някъде отзад, по средата на стълбището.
— Останки от ритуал, свършил зле, това вижда. Замръзнали спомени от древен патос.
— Статуи — промълви Фелисин. — Пръснати са по целия под — помещението е голямо. Много голямо — светлината не стига до другия му край…
— Чакай… Статуи ли каза? Що за статуи?
— Хора. Изваяни, все едно че са легнали да спят — отначало си помислих, че са истински…
— А защо не мислиш повече така?
— Ами… — Фелисин запълзя на четири крака напред. Най-близката статуя беше на десетина крачки, гола престаряла жена, лежаща на хълбок като мъртва или заспала. Камъкът, от който бе изваяна, беше сивкавобял, изрисуван и зацапан с пръст. Всяка бръчка по съсухреното й тяло беше изваяна грижливо, нито една подробност не бе пропусната. Фелисин се вгледа в кроткото старческо лице. „Лейди Гейсен — тази жена би могла да й е сестра.“ Посегна да я докосне.
— Не пипай нищо — спря я гласът на Кълп. — Още ми се въртят звезди пред очите, но целият съм настръхнал, което значи, че в тази зала има магия.
Фелисин дръпна ръката си и се отпусна на пода.
— Но те са само статуи…
— На пиедестали?
— Е, не, просто така, по пода.
Светлината изведнъж грейна по-ярко и изпълни помещението.
Фелисин се обърна през рамо и видя, че Кълп се е изправил, облегнат на рамката на съборената врата. Мигаше късогледо и оглеждаше сцената.
— Статуи, а? Статуи, друг път. Лабиринт е върлувал тука.
— Някои врати не бива никога да се отварят — заговори Хеборик и пристъпи слепешком покрай мага. Закрачи уверено и спря до Фелисин, килна глава и се усмихна. — Дъщеря й избрала Пътя на соултейкън, тежък път е това. Едва ли е била сама, кривият път е бил повсеместна алтернатива на Възнесението. По-… земен, казвали. И по-древен, а древното се е ценяло високо в последните дни на Първата империя. — Бившият жрец замълча и внезапна скръб сгърчи лицето му. — Понятно е, че старите в онова време са искали да улеснят избрания от чедата им път. Опитали се да създадат нова версия на стария, изпълнен с рискове — защото той е бил порутен, похабен, гибелен бил. Твърде много младежи на Империята се били изгубили — да не говорим за войните на запад…
Кълп сложи ръка на рамото на Хеборик и това сякаш затвори клапан. Бившият жрец вдигна призрачната си длан пред лицето си и въздъхна.