Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Не видя ли никой друг?
— А?
Дюйкър вдиша с усилие и поклати глава. После погледна Нил, който лежеше неподвижно на насипа.
— Какво му е?
Пехотинката сви рамене. Светлосините й очи продължаваха да го гледат с възхищение.
— Можем да те използваме в редиците си.
— Това, което съм изгубил от скоростта, го компенсирам с опита, а опитът ми казва да не се бъркам в кланета като това. Това не е игра за старци, моето момиче.
Тя му отвърна с гримаса, но и с добро чувство.
— Нито пък за старици. Хайде, боклукът зави на изток. Би трябвало да можем да минем през този ров без проблеми. — Надигна без усилие тялото на Нил на рамото си.
— Заковахте не когото трябва, знаеш ли…
— И аз го разбрах. Оня семк беше обсебен, нали?
Добраха се до другия бряг и се запромъкваха внимателно между набитите в пръстта колове. В тайтанския стан горяха шатри и мъглата се усилваше от пушеците. Крясъци и звън на оръжие все още кънтяха в далечината.
— Видя ли някой друг да се измъква? — попита Дюйкър.
Тя поклати мълчаливо глава.
Скоро се натъкнаха на десетина трупа — тайтански патрул, избит от шрапнели. Градушката от железни късове ги беше разкъсала ужасно. Диря от кръв показваше накъде са се оттеглили оцелелите.
Мъглата изтъня, щом наближиха уикския фронт. Няколко копиеносци на Мармота, патрул около преградите от плетена тръстика, ги забелязаха и препуснаха към тях.
Очите на всички се приковаха в Нил.
— Ще оживее — увери ги пехотинката. — Но побързайте да намерите Сормо.
Двама от конниците препуснаха бясно към лагера.
— Някаква вест за другите пехотинци? — обърна се Дюйкър към най-близкия конник.
Уикецът кимна.
— Капитанът и още един се измъкнаха.
От мъглите изскочи отряд сапьори — тичаха, но забавиха и продължиха ходом, щом видяха групата.
— Два разбивача — кисело заговори единият. — А онова копеле просто си стана, все едно бълха го ухапала.
Дюйкър пристъпи към него.
— Кой, войник?
— Оня космат семк…
— Вече не е космат — подхвърли друг от сапьорите.
— Мисията ни беше „прочистване“ — ухили се първият с разкървавената си уста. — Брадвата на Колтейн — вие бяхте острието, ние бяхме клинът. Зачукахме го онова огре, ама полза никаква…
— Сержа го удари стрела — каза другият сапьор. — Дробовете му кървят…
— Само единия, игла ме боцнала — поправи го сержантът и спря, за да се изхрачи. — Другият си е добре.
— Не можеш да дишаш кръв, серж…
— Спал съм в една палатка с тебе, момче — дишал съм и по-лошо.
Продължиха напред, увлечени в спор дали сержантът трябва да потърси знахар, или няма нужда. Пехотинката зяпна след тях и заклати глава. После се обърна към историка.
— Ще ви оставя, за да поговоря със Сормо, сър, ако нямате нищо против.
Дюйкър кимна.
— Двама от приятелите ти не са се върнали…
— Но един е успял. Следващия път, като реша да се поупражнявам с меча, ще ви потърся, сър.
— Ставите ми вече не държат, момиче. Ще трябва да ми дадеш аванс.
Тя внимателно сложи Нил на тревата и тръгна.
„Десет години по-млад да бях, сигурно щеше да ми стиска да й предложа… е, все едно. После само ще се дърлим край огнището…“
Двамата уикски конници се върнаха — водеха едно свирепо на вид куче, което влачеше носилка. Конско копито го беше ударило преди време по главата и костите бяха зараснали накриво, така че му придаваха безумна полуусмивка, която отиваше на жестокия блясък в очите му.
Конниците слязоха и грижливо положиха Нил върху носилката. Кучето хукна обратно към уикския стан.
— Ей на това му се вика грозно животно — рече капитан Лъл зад историка.
Дюйкър изсумтя.
— Доказателство, че черепите им са само кокал, без капка мозък.
— Още ли си объркан, историко?
Той се намръщи.
— Защо не казахте, че имаме тайна помощ, капитане? Кои бяха, хора на Пормквал ли?
— За какво ми говориш, в името на Гуглата?
— За Нокътя. Някой прикриваше оттеглянето ни. Използва звезди и ножове и се движи невидим като дъх на Гуглата! Колко още подробности пази за себе си Колтейн?
— Няма начин Колтейн да знае за всичко това, Дюйкър — отвърна Лъл и поклати глава. — Ако си сигурен в това, което твърдиш — а аз смятам, че си — Юмрукът ще иска да го научи. Веднага.
За първи път, доколкото помнеше Дюйкър, Колтейн изглеждаше уплашен. Стоеше вцепенен, сякаш не беше сигурен, че някой няма да се промъкне зад гърба му, с невидими ножове, само на миг от смъртоносния удар.
Бълт изръмжа гърлено.
— Жегата сигурно е размътила ума ти, историко.