Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
„Убийството доказва, че така нареченото постоянство е лъжа. Въпреки че самата вдигната кама е нещо постоянно, вашата свобода да избирате кого и кога е по-тъмното отрицание на постоянното. Убиецът е развихрил се хаос, ала помнете, ученици, вдигнатата кама може да потушава пожари толкова лесно, колкото и да ги подпалва…“
И точно там, съвсем ясно врязана в мислите му като с връх на кама, се изпъваше тънката права пътека, която щеше да го отведе до Ласийн. Всички необходими му основания неумолимо се тълпяха по тази цепнатина. „И все пак, макар тази пътека да цепи през Ейрън, сякаш нещо, което не знам, ме избутва от нея, оставя ме да се скитам безцелно сред тази равнина от пепел.“
— Виждам облаци пред нас — каза Майнала, която яздеше до него.
Ивици ниско надвиснала прах кръстосваха местността отпред. Очите на Калам се присвиха.
— Като отпечатъци в кал — промърмори той.
— Какво?
— Погледни назад — напускаме този път. Имаме си спътници в Имперския Лабиринт.
— Нежелани спътници?
— Да.
Когато наближиха първата бразда в пепелищата, безпокойството му само се усили. „Не е един. Следи от зверове. Не са оставени от слуги, заклети на императрицата…“
— Виж — посочи Майнала.
На трийсетина крачки напред се виждаше нещо подобно на яма — тъмно петно насред пътя. Смъкналата се пепел обграждаше ръба й в неподвижна полупрозрачна пелена.
— Само на мен ли ми се струва така — изръмжа зад тях Кенеб, — или в тоя прогнил от Гуглата въздух се появи нова миризма?
— Като на дърво — съгласи се Майнала.
Калам настръхна и бързо зареди арбалета. Усети изпитателния поглед на Майнала и думите й не го изненадаха:
— Точно тази миризма ти е позната, нали? И не е от съдрания топ плат на някой търговец. Какво да очакваме, ефрейтор?
— Всичко — промълви той и подкара коня напред.
Ямата беше с диаметър поне сто крачки, ръбовете й бяха затрупани на места с изровен пълнеж. От някои от купчините се показваха изгорели кости.
Жребецът на Калам спря на няколко разтега от ръба. Стиснал в ръка арбалета, убиецът се смъкна от седлото и стъпи в бухналия пепеляв облак.
— Вие по-добре останете тук — обърна се той към другите. — Не се знае колко са здрави стените.
— Тогава защо изобщо да се приближаваме? — попита Майнала.
Без да й отговаря, Калам запристъпва напред. Стигна на две крачки от ръба, достатъчно близо, за да може да види дъното на ямата, макар че отначало вниманието му бе привлечено от другия край. „Вече знам по какво вървим и това, че отказвах да го помисля, изобщо не помогна. Дъх на Гуглата!“ Пепелта се беше натрупала на плътни слоеве и разкриваше някогашните разлики в температурата и в яростта, с която пожарите бяха изпепелили тази земя… и всичко по нея. Пластовете бяха с различна дебелина. Един от най-дебелите беше дълбок колкото ръка и изглеждаше плътен, с отъпкани натрошени кости. Точно под него имаше по-тънък, червеникав пласт от нещо, приличащо на тухлена прах. В други пластове се виждаха само овъглени кости, с черни, обкръжени с бели ивици петна по тях. Малкото, които можеше да различи, изглеждаха човешки по големина — може би с малко по-дълги крайници. Нашарената на ивици стена срещу него беше поне четиридесет стъпки дълбока. „Газим по древна смърт, по останки от… милиони.“
Погледът му бавно се спусна към дъното на ямата. Беше отрупано с ръждясали механизми и всички си приличаха, макар да бяха разхвърляни безразборно. Всеки беше голям колкото фургон, виждаха се дори спиците на железни колела.
Калам ги гледа дълго, после се обърна и се върна при другите, като отпусна тетивата на арбалета.
— Е?
Убиецът сви рамене и се метна на седлото.
— Стари руини на дъното. Странни — единственото подобно нещо съм виждал в Даруджистан, в храма, приютил „Кръга на сезоните“ на Икариум, за който казват, че измервал отминаващото време.
Кенеб изсумтя и Калам го изгледа.
— Имаш нещо да ни кажеш ли, капитане?
— Слух. Нищо повече. Отпреди месеци.
— Какъв слух?
— О. Че са видели Икариум. — Кенеб изведнъж се намръщи. — Какво знаеш за Драконовата колода, ефрейтор?
— Достатъчно, за да стоя настрана от нея.
Кенеб кимна.
— По същото време мина един Гледач — няколко от момчетата се развикаха да им чете, ама накрая си взеха парите обратно, понеже Гледачът не можа да продължи след първата карта — той самият не беше изненадан, доколкото помня. Каза, че все така ставало от няколко седмици и не само с него, ами с всички Гледачи.