Мечът на Шанара

Срещата свърши малко след това. Отчаяният и огорчен Мениън Лий излезе унил от стаята на Съвета, все още потънал в мисли. Почти несъзнателно се спусна по каменните стъпала на огромната сграда, излезе на улицата и се запъти към къщата на Шърл, като се движеше по заслонените пътеки край стените на сградите. Накъде водеше всичко това? Заплахата от Господаря на магиите се изправяше пред тях като висока, непревземаема стена Можеха ли изобщо да се надяват да разгромят едно същество, което няма душа? Същество, което живее по закони на природата, коренно различни от законите на света, в който те бяха родени? Защо трябва само един младеж от някакво си затънтено селце да бъде единственият жив човек, способен да унищожи това същество, което притежава невероятно огромна сила? Мениън отчаяно се мъчеше да разбере нещо от това, което се случваше на него и на приятелите му, да проумее макар и една малка част от хилядите, които съставяха загадката за Господаря на магиите и Меча на Шанара.

Изведнъж се озова пред дома на Рейвънлок, Тежката врата беше затворена, металните и резета изглеждаха студени и замръзнали в сивата мъгла, която прииждаше на талази в хладния въздух на късния следобед. Бързо се отдалечи от входа. В момента не искаше да влиза, нито да е сред хора. Предпочиташе самотата на празната веранда. Тръгна бавно по каменната пътека и влезе в градинката до къщата. Листата и цветята бяха оклюмали от дъжда, който не спря няколко дни, тревата под краката му беше прогизнала и зелена. Спря мълчаливо. Мислите му бяха мъгляви и тъжни като природата, сред която се намираше и за миг той се отдаде на угнетителното отчаяние, което го обзе, докато си мислеше колко много е загубил. Никога преди не се е чувствал толкова самотен, дори и в потискащата празнота на планините на Лий, когато ходеше на лов далеч от дома и приятелите си. Нещо дълбоко в него му нашепваше ужасно настойчиво, че той никога вече няма да бъде това, което е бил досега, че никога вече няма да се върне при приятелите си у дома, към предишния си живот. Всичко това беше загубил някъде в дните зад него. Тръсна глава и без да иска сълзите се надигнаха и спряха на ръба на клепачите му, влагата около него го обгърна плътно и студът на дъжда запълзя и се промъкна дълбоко в гърдите му.

Неочаквано чу зад себе си стъпки по камъка и една дребна, гъвкава фигурка спря мълчаливо до рамото му. Ръждиво-червените къдрици засенчваха големите очи, които за миг се спряха на неговите и после се плъзнаха по градината наоколо. Двамата стояха без да говорят, напълно изолирани от света. В небето над тях се трупаха тежки навъсени облаци, които закриваха и последните бледи следи от синьото небе и сумракът на късния следобед започна да се сгъстява. Върху обсадената земя на Калахорн отново се изсипа пороен дъжд и Мениън изпита облекчение, че нощта в островния град Керн ще бъде черна и безлунна.