Божията формула

— Няма резултат.

Грег го погледна объркано.

— Шегувате ли се? Нима още не сте разбили шифъра?

— Не.

Лицето на американеца поаленя.

— Damn it, Томаш! Нали ми казахте по телефона, че сте успели? Казахте, че разполагате с ключа!

— Така беше.

— Е, и? Какво правим тук?

За първи път през този ден Томаш се усмихна, доволен, че е изнервил събеседника си.

— Вие сте тук, за да присъствате на разбиването на шифъра.

Грег примигна озадачен.

— Извинете, нещо не разбирам.

— Вижте, намерих ключа, успокойте се. Проблемът е, че поради смъртта на баща ми не разполагах с време, за да доведа нещата докрай.

— Разбирам.

— Сега ще направим дешифрирането, става ли?

— All right.104

Томаш извади от джоба си стар, пожълтял от времето пощенски плик със счупен восъчен печат от едната страна. Извади от него малко листче, на което беше написано Die Gottesformel с подписа на Айнщайн под него. На обратната страна на листчето имаше поредица от небрежно надраскани букви.

— Какво е това? — попита Грег намръщен.

— Това е ключът.

— Ключът за шифъра?

— Да. — Томаш се изправи. — Изглежда, че Айнщайн е дал на професор Сиза ръкописа, озаглавен Die Gottesformel, с условието ученикът му да го публикува само ако успее да намери друг научен път, за да докаже съществуването на Бог. Естествено, авторът на Теорията на относителността не е искал да изпадне в неловко положение, нали? Трябвало му е потвърждение на онова, което той открил, след като анализирал библейския текст за Сътворението от гледна точка на Теорията на относителността. — Кимна към измачканото листче с двата шифровани реда. — Като допълнителна предпазна мярка зашифровал Божията формула. И тъй като шифърът бил прекалено сложен, той се изплашил, че никога няма да бъде разбит. Затова поставил ключа в един плик и го запечатал с восъчен печат, след което го предал на професор Сиза срещу обещанието, че ще го отвори едва след като открие второто доказателство. — Размаха бележката, която беше извадил от плика. — Онези типове от «Хизбула», които отвлякоха професора и задигнаха ръкописа в Техеран, естествено, не са знаели за съществуването на този плик. Сътрудникът на професор Сиза, професор Луиш Роша, също не е знаел историята на този плик, но е бил наясно колко много е държал на него менторът му и от страх да не би похитителите да се върнат да го потърсят, го дал на баща ми.

— Значи е бил при баща ви?

— Да, но го разбрах едва при последния ни разговор. Моят баща беше голям приятел на професор Сиза, който му беше колега в Университета в Коимбра. Затова и професор Луиш Роша е сметнал, че запечатаният с восък плик ще бъде на сигурно място в ръцете на баща ми.

— А баща ви знаеше ли какво е това?

— Не, нямаше ни най-малка представа. Но понеже… мм… понеже беше много любопитен, счупил восъчния печат и надникнал вътре. — Показа листчето с подписа на Айнщайн. — Разбрал, че се отнася за нещо, написано от ръката на Айнщайн, както го доказва и този подпис, но си помислил, че става въпрос за сантиментална реликва, нищо важно.