Божията формула
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608677
- Переводчик: Йорданка Велинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божията формула». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби.
Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.
— Разбирам.
— Но онова, което е най-удивително в природата, е, че всичко е взаимосвързано. Разбираш ли? Дори и нещата, които изглеждат абсолютно несходни, без каквато и да било връзка помежду си… дори и тези неща се оказват свързани. Докато размишляваме, електроните се движат в мозъка ни. Това незначително изменение повлиява в крайна сметка, макар и микроскопично, историята на цялата Вселена. — Погледна замечтано. — Питам се дали ние не сме Бог.
— Как така?
— Чуй ме, Томаш. Бог е всичко. Когато се вглеждаш в нещо от природата, виждаш частица от Бог. Но доколкото сме част от природата, ние също сме Бог. Разбираш ли?
— Да.
— Все едно сме неврони в Божественото тяло. — Говореше с паузи, сякаш всяка дума беше последна, но след нея напираше друга и още една… Старият математик сякаш черпеше сили от неведом източник. — Да вземем за пример нашите неврони. Нима отделният неврон си дава сметка, че е частица от моето тяло? Представи си, че всеки един си мисли, че е отделен от мен, че не е част от мен, че има собствена индивидуалност. Моето съзнание, обаче, е сумарен резултат от действието на всички тези индивидуалности, които, между впрочем, не са никакви индивидуалности, а части от едно цяло. Тоест клетките в ръката ми не мислят, те нямат съзнание. Но мозъчните неврони мислят. Те навярно гледат на мен като на Бог, а не разбират, че аз и те сме едно цяло. По същия начин ние, човешките същества, може би сме невроните на Бога, но не го осъзнаваме. Мислим си, че сме индивидуалности, разделени от останалото, когато всъщност сме част от цялото. — Усмихна се. — Айнщайн е вярвал, че Бог е всичко, което виждаме, но не можем да видим.
— Откъде знаеш това?
— Кое? Че Бог е всичко?
— Не. Откъде знаеш какво е мислил Айнщайн?
— А, Аугущо ми разказа.
— Професор Сиза ли?
— Да, Аугущо. — Доби съкрушен вид. — Горкият, какво ли е станало с него?
Томаш беше на ръба да му разкрие всичко, но се въздържа. Не беше време за разтърсващи разкрития. Предпочете да остави баща си да говори за онова, което сърцето му диктува.
— Изглежда, добре сте се разбирали.
— С Аугущо ли?
— Да.
— О, да. Много разговаряхме. Аугущо вярваше в съществуването на Бог. Аз обикновено изпълнявах ролята на скептик, тоест винаги му противоречах.
— Какво ти разказваше той?
— Често цитираше учителя си. Айнщайн казал това, Айнщайн казал онова. Той наистина беше неговият кумир. — Усмихна се отново. — Запазил е всичко, което му е дал Айнщайн, знаеш ли?
— Така ли?
— Абсолютно всичко. — Погледна носталгично. — Когато Аугущо изчезна, неговият асистент се появи при мен, притеснен до краен предел, и ми предаде един запечатан плик, който бил на Аугущо. Май съм ти разказвал вече за това.
— Да.
— Младежът беше много неспокоен. Казваше, че няма представа какво се е случило с Аугущо и че той самият не се чувства защитен. Виждаше се, че е паникьосан.
— Представям си.
— Младежът раздаде на неколцина колеги нещата на Аугущо, за да затрудни предполагаемите похитители. Разбира се, това беше голяма глупост, защото според мен нищо не го заплашваше, но кой те слуша? Човекът не беше на себе си. Така че запазих плика.
— Добре си направил.
— А сега сигурно ще ми се смееш. Понеже съм любопитен, разпечатах внимателно плика и видях какво има вътре. Знаеш ли какво съдържа?
— Не.
— Някаква реликва, която Аугущо е запазил от времето на стажа си в Принстън.
— Я виж ти!
— Да. Малко листче, изписано от Айнщайн.
— Сериозно?
— Да, нещо абсолютно безсмислено. На листчето имаше три азбуки, насложени една връз друга, а най-отгоре името на Айнщайн на италиански. Както виждаш, Аугущо даже и това е запазил.
— Името на Айнщайн на италиански ли? Не разбирам…
— Точно така, името му на италиански.
— А как е името на Айнщайн на италиански?
Баща му се разсмя немощно.
— Алберти, глупачето ми — каза той.
Томаш се размърда на стола, обхванат от неудържима възбуда.
— Алберти? Сигурен ли си, че точно това беше написано там?
— Да, разбира се. Защо?
— Татко — каза Томаш, приведен над него, — къде прибра този плик?
— В първото чекмедже на бюрото ми, у дома. Защо?
Синът едва потисна желанието си да скочи и да изтича до вкъщи. Пое дълбоко въздух и се облегна на стола.