Божията формула
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608677
- Переводчик: Йорданка Велинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божията формула». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби.
Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.
Шепот се надигна над малкото множество, мълвящо последното амин, отчето прекръсти ковчега. Гробарите заеха местата си, вдигнаха ковчега и бавно го спуснаха в гроба. Майка му се разхлипа още по-силно и самият Томаш трудно овладя чувствата си. Видя как онази ужасна тъмна дупка поглъща баща му и в този момент го завладя споменът за мъдрия, сдържан човек, затворен в кабинета си, който разплиташе загадките на Вселената, толкова голям приживе, а сега щеше да се превърне в прах.
Винаги му бяха казвали, че мъжът става мъж едва след като загуби баща си, но Томаш не се чувстваше по мъж от това. Когато видя първите лопати пръст да падат на ковчега, се почувства като дете, изгубено в един враждебен свят, изоставено от своя закрилник, без опората на човека, който винаги му се беше струвал огромен като на планина.
Хората се изредиха да му стиснат ръка. Облечени в тъмно, с печален поглед, разрошени от силния вятър, те мълвяха някакви премислени думи, опитваха се да го утешат, да му вдъхнат кураж. Някои от лицата му бяха познати, бяха братовчеди, лели и чичовци, дошли отдалече, или колеги на баща му от университета, но повечето бяха непознати — хора, които никога преди това не беше виждал, дошли просто да си вземат сбогом със стария професор по математика.
На излизане от гробището видя дълга черна лимузина с дипломатически номер, паркирана на тротоара. Огледа се наоколо и забеляза мъже в черно, смешни с тъмните си очила в този мрачен ден, застанали отпуснато около една градинска пейка. Мъжете го видяха и се изправиха, навярно от уважение или може би защото се готвеха за нещо. Строен силует в синьо се открои сред тях и Томаш се устреми към него, привлечен от карамелените очи, както магнит привлича метал.
Ариана.
Томаш я взе в обятията си, погали черната коса, помилва нежната ѝ кожа, целуна влажните ѝ устни, усети топлите ѝ сълзи да полепват по лицето му. Чу я да простенва и въздиша, притисна я до себе си и я стопли с тръпнещото си тяло, усети гърдите ѝ, притиснати до неговите, ръцете погалиха гърба му и пръстите се вплетоха в косите му.
— Липсваше ми — прошепна той.
— И ти на мен — отвърна тя едва чуто. — Много.
— Добре ли си?
— Да, добре съм, добре съм.
— Добре ли се отнасяха с теб?
— Да. — Тя отдръпна лицето си и го погледна угрижено. — А ти? Как се чувстваш?
— Добре съм, не се притеснявай.
Томаш усети движение около себе си, но не му обърна внимание. В този момент единственото нещо, което го интересуваше, беше Ариана. Ариана, която най-сетне държеше в ръцете си, Ариана, с която споделяше солените си сълзи и сладките като шоколад целувки, Ариана, която потръпваше в ръцете му от вълнение и желание.
— Хай, Томаш — каза познат глас. — Извинявайте, че ви прекъсвам.
Беше Грег.
— Здрасти.
— Съжалявам за смъртта на баща ви… но, какво да се прави, това е животът. А ние все пак имаме работа да вършим, нали?
Томаш се откъсна от Ариана, но не подаде ръка на американеца. Смяташе, че няма за какво да му благодари, нито се чувстваше задължен да бъде любезен след всичко, което се беше случило.
— Да.
— Както можете да предположите, аз поех голям риск, отлагайки полета на ЦРУ за Исламабад. Когато ми се обадихте с новината, вече бяхме на път за летището и ми отне известно време, докато успея да убедя Ленгли, че вие наистина сте изпълнил своята част от договора, оставяйки на нас да изпълним нашата.
— Какво очаквате сега? — попита сухо Томаш. — Да ви благодаря ли?
— Не, не очаквам това от вас — каза Грег, запазвайки деловия си вид. — Очаквам да ми покажете какво е посланието, което Айнщайн е вмъкнал в ръкописа. Самият мистър Белами вече ми се обади два пъти, за да пита има ли отговор.
Заваляха първите едри капки дъжд, отначало нарядко, а после все по-силно. Томаш се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо. Бяха близо до вратите на гробището, където все още се задържаха доста хора, повечето от които с плющене отваряха черни чадъри и бързо се разотиваха.
— Вижте, хайде да потърсим дискретно място, където да седнем. — Американецът посочи към огромния кадилак на посолството, паркиран на десетина метра от тях. — Да отидем там.
Лимузината беше широка, с малка масичка между комфортните седалки. Томаш и Ариана седнаха един до друг, с гръб към големия страничен прозорец, по който се плъзгаха едри капки дъжд и чертаеха лъкатушни пътеки. Грег се настани до тях и затвори вратата. Мъжете от охраната останаха отвън под дъжда, който се лееше от разгневеното небе.