Божията формула
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608677
- Переводчик: Йорданка Велинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божията формула». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби.
Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.
— Няма нищо, татко. Нищо.
Мануел го изгледа недоверчиво, озадачен от неочакваната промяна в настроението му.
— Какво има? Да не би да съм казал нещо странно?
— Не, не. Всичко е наред.
Бащата се чувстваше прекалено изморен, за да настоява. Вдиша дълбоко и хвърли бегъл поглед към вратата.
— Майка ти?
— На път е. Всеки момент ще дойде.
— Добре да се отнасяш към нея, чу ли ме?
— Да, разбира се. Бъди спокоен.
— Ако един ден се наложи да я настаниш в старчески дом, избери най-добрия.
— Ох, татко. Какво говориш, по дяволите…
— Остави ме да ти кажа.
— Добре.
— Грижи се за майка ти. — Разкашля се. — Помогни ѝ да изживее достойно времето, което ѝ остава.
— Не се притеснявай.
Мануел спря, за да си поеме дъх. За момент се чуваше само тежкото му дишане.
— Има някакво омиротворение в мисълта за смъртта — едва промълви той. — Но за да го постигнем, трябва да сме в мир с живота. Разбираш ли? Трябва да си простим един на друг. Но това е невъзможно, ако преди това не простим на самите себе си. Първо прости на себе си, а после и на другите. — Нова пауза. — Страхуваме се от смъртта, защото смятаме, че не сме част от природата, че ние сме едно, а Вселената — друго. Но всичко в природата умира. В известен смисъл ние сме една вселена, затова и ние умираме. — Потърси с ръка ръката на сина си и вплете пръсти в неговите. — Ще ти кажа една тайна. Искаш ли да я чуеш?
— Да.
— Всичко във Вселената е циклично.
— Какво?
— Аугущо ми е говорил за индуизма, според който всичко във Вселената е циклично, дори нейното съществуване се подчинява на цикличен ритъм. Вселената се ражда, живее, влиза в небитието и се възражда в един безкраен кръговрат, в едно вечно завръщане. Всичко е циклично. Наричат го денят и нощта на Брахман. — Отвори широко очи. — Искаш ли да ти кажа още нещо?
— Кажи.
Баща му се усмихна.
— Индусите са прави.
Усетиха, че се отваря вратата, и Томаш видя майка си да влиза. Дона Граса идваше с усмивка, вдъхваща упование, сякаш това беше само още едно посещение, още една среща с възстановяващия се съпруг. Но синът ѝ знаеше, че всичко това беше само фасада и че зад тази усмивка се крият сълзите, че зад това изпълнено с упование спокойствие се крие дълбоко отчаяние.
Томаш осъзна, че родителите му се виждат за последен път, че това беше моментът, в който щяха да се обичат за последен път, оставаха им само мигове, за да си кажат сбогом и да поемат по различни пътища. Няма по-болезнена раздяла от раздялата, която е завинаги. Без да може повече да се въздържа, със свито гърло от напиращите чувства, Томаш се свлече над баща си и силно го притисна към себе си.
Прегръщаше го, целуваше го, изпълнен с горест, най-сетне шлюзовете се бяха отворили, реката от сълзи бе рукнала от очите му, носейки мъката на осъзнаването, че това е прощаването. Навеки.
XLIII
Далечният тътен на гръмотевиците предизвестяваше бавното приближаване на дъжда. Томаш погледна към небето и се взря в гъстите облаци, прииждащи на талази ниско до земята, тъмни в основата, изсветляващи отгоре, подобни на похлупак, огромен непрогледен таван, който притискаше земята и всичко потъваше в тъжен сив полумрак. Небето се готвеше да заплаче.
Високите и стройни кипариси се поклащаха от вятъра и Томаш притисна майка си до себе си, когато чу свещеника да произнася последната молитва, кръстейки се и монотонно припявайки «Отче наш» на латински с глух, дълбок глас. Дона Граса плачеше тихо, затиснала уста с дантелена кърпичка, облегната на сина си, който внимателно я придържаше, сякаш искаше да ѝ внуши да бъде спокойна, от нищо да не се страхува, защото той е до нея и ще я пази.
Ковчегът от лакирано орехово дърво проблясваше на нежната утринна светлина, положен на влажната земя до отворения гроб. Близки, приятели, бивши и настоящи студенти се бяха скупчили наоколо в плътен кордон, мълчаливо заслушани в тържествените слова, произнасяни напевно от свещеника на университетския параклис в гробището «Коншада».