Божията формула
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608677
- Переводчик: Йорданка Велинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божията формула». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби.
Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.
Синът му стисна по-силно ръката му.
— Ще видиш, че ще издържиш. Ще видиш.
Старият професор немощно се усмихна.
— Не издържам, Томаш. Няма смисъл.
Говореше така, сякаш току-що беше пробягал маратон, сякаш нямаше вече сили да говори, но в същото време сякаш не можеше да спре, сякаш се беше вкопчил в последната възможност да изкаже всичко, което чувства. — Знаеш ли, вече се откъсвам от живота. Не ме интересуват нито интригите във факултета, нито глупостите на политиците. — Бавно повдигна ръка към прозореца. — Предпочитам да си стоя тук и да слушам чуруликането на някоя лястовица или шумоленето на дърветата от вятъра. Това значи за мен много повече от празното дърдорене и човешката какофония.
— Разбирам.
Мануел помилва нежно ръката на сина си.
— Искам да те помоля за прошка. Заслужаваш по-добър баща.
— О, не говори така. Ти беше страхотен.
— Не бях и ти го знаеш. — Бях отсъстващ баща, нямах нужното търпение с теб, бях потънал в уравненията и теоремите си, в изследванията си, в своя свят.
— Не се притеснявай. Знаеш ли, винаги съм се гордеел с теб. По-добре баща, който търси тайните на Вселената в уравнения, отколкото баща, който не знае какво търси.
Старият математик се усмихна, черпейки сили оттам, където мислеше, че ги няма.
— Да, така е. Много хора не знаят какво търсят. — Заби поглед в тавана. — Повечето хора минават през живота като сомнамбули, разбираш ли? Искат само да притежават разни неща, да правят пари, всичко да консумират. Така са обсебени от маловажното, че губят понятие за значимото. Искат да имат нова кола, по-голям дом, по-елегантни дрехи. Искат да отслабнат, опитват се да се вкопчат в младостта, мечтаят да се впечатляват едни други. — Вдиша дълбоко, за да си поеме дъх, и погледна към сина си. — Знаеш ли защо го правят?
— Защо?
— Защото са жадни за любов. Жадни са за любов, но не я намират. Затова се обръщат към второстепенното. Колите, къщите, дрехите, бижутата… всичко това са заместители. — Поклати глава. — Но не става. Може да имаш пари, власт, съкровища… но нищо не може да замени любовта. И затова всеки път, когато си купуват кола, дом, дрешка, удоволствието е ефимерно. Току–що са се сдобили с нещо ново и вече търсят друга кола, друг дом, нова дрешка. Търсят нещо, което го няма. — Направи нова пауза. — Нито едно от тези неща не носи трайно удовлетворение, защото нито едно от тези неща не е истински важно. Всички се надпреварват да търсят нещо, което не намират. Когато си купят онова, което искат, откриват, че се чувстват празни отвътре. И това е така, защото нещата, с които са се сдобили, съвсем не са онова, което са искали. Искат любов, а не вещи. Вещите са само заместители, нещо маловажно, което скрива същественото.
— Но с теб не е било така, татко…
— Как?
— Да искаш постоянно да купуваш разни неща, да мислиш само за пари.
— Аз тичах подир друго. Никога не съм искал да имам много неща, така е. Но изживях живота си в търсене на знание.
— Виждаш ли? Това е доста по-добре, нали?
— Но заплатих с това, че те пренебрегнах. Не знам дали е толкова добре. — Задъха се отново. — Знаеш ли, стигам до заключението, че най-важното е да се посветим на хората. Да се посветим на семейството и на общността. Само това ни изпълва. Само това има смисъл.
— Но нали си намирал смисъл в работата си?
— Разбира се.
— Виждаш ли? Струвало си е.
— Но цената беше пренебрегнатото семейство…
— Няма значение. Аз не се оплаквам. Мама не се оплаква. Добре сме и се гордеем с теб. Прегърнаха се и за миг в малката стая настъпи тишина.
— Така и не разбрах защо хората не виждат онова, което на мен ми се струва очевидно. Непрестанно се занимават с маловажни неща. Карат се, сърдят се, притесняват се за глупости, хабят нерви за нищо. Донякъде и заради това потърсих убежище в математиката, знаеш ли? Реших, че няма нищо по-важно от това да проумеем смисъла на заобикалящия ни свят.
— Това ли си търсил в математиката?
— Да. Търсих смисъла на нещата. Сега откривам, като че ли с известно притеснение, че през цялото това време съм търсил Бог. — Усмихна се. — Чрез математиката търсих Бог.
— И намери ли Го?
Старият зарея поглед.
— Не знам — каза накрая и въздъхна. — Открих нещо много странно. Не знам дали е Бог, но е нещо… необикновено.
— Какво? Какво откри?
— Открих, че Вселената е проектирана с разум. Това е безспорно. Случва се понякога да открием нещо любопитно в математиката, което на пръв поглед няма особено значение. По-късно установяваме, че въпросната стойност има основна роля в структурирането или функционирането на природните феномени.