Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Кой въпрос? За това как се чувствам ли?
— Да. Как се чувстваш?
— Имам проблеми, Алонсо. — Свих рамене. — Очакват ме няколко години затвор. Сгоден съм за жена, която не обичам, нямам бъдеща кариера, децата ми живеят на другия край на страната, нося шибана гривна на глезена си, предадох най-добрите си приятели, те мен ме предадоха, а на всичко отгоре парите ми свършват и не знам как да спечеля нови.
— Пак ще забогатееш. Надали някой с нормален разум би се обзаложил на противното.
— Може и да си прав, но забогатяването ми няма никак да е скоро. В средата съм на една поредица от гаври на съдбата и докато не я изкарам докрай, нищо не мога да направя. Както и да е. Единствената ми цел в момента е да се преместя в Калифорния, че да съм близо до децата си. Нищо друго. Дадох клетва пред дъщеря си, че ще го направя, и нямам намерение да я разочаровам. Надявам се да се махна оттук, преди да са ми прочели присъдата. Ти как мислиш? Може ли да стане?
— Вероятно ще може. И ще направя всичко по силите си да ти помогна. Но ще трябва още известно време да проявиш търпение. Следващата година ще е лудница: дела ще се гледат, куп хора ще бъдат подведени под отговорност, сума ти неща още не са изяснени. Но към края й все ще се яви някаква пролука. От чисто логистична гледна точка обаче не виждам какъв е смисълът да се местиш, преди да си излежал присъдата си. Защото иначе какво ще излезе? Ще наемеш къща и веднага след това ще влезеш в затвора.
— Браво! Позна! — ухилих се и му смигнах. — Преди да вляза в затвора, искам децата ми да знаят, че съм се преместил официално в Калифорния. Така ще им е ясно, че щом ме освободят, ще се върна там. Искам да прекарам последната си нощ на свобода с тях в дом, който е наш, а не в хотел. И да преспим цялата нощ на едно легло, с по едно дете от двете ми страни. — Спрях за миг да се насладя на мисълта. — Ето така искам да прекарам последната си нощ на свобода.
В този момент вратата се отвори и влезе Агента маниак. Подуши няколко пъти подозрително въздуха, после надникна в кошчето, където Алонсо си бе хвърлил фаса. След което впери поглед в Алонсо и рече:
— Та докъде я докарахте без мен, момчета? Бая късничко е вече.
— Доникъде — заяви щастливо Алонсо. — Не сме мръднали оттам, където спряхме. Заплеснахме се в приказки. — И сви устни, да не се изсмее на глас. И аз потиснах смеха си, докато последните капки кръв се отцеждаха от лицето на Агента маниак.
За разлика от телевизионната поредица „Закон и ред“, където от вълнение сърцето ти не престава да тупка, а напрежението е така гъсто, че с нож можеш да го срежеш, събитията в истинските съдебни зали са точно обратното. Съдията Глийсън например седи нависоко зад катедрата си и понякога има вид, че проявява интерес, друг път — че скучае, понякога — че се забавлява. Но контролира изцяло процеса. Не допуска избухвания, спорове или изказване на съмнения в решенията му или каквото и да било, което би го принудило да се надигне от стола си, да се приведе над просторната катедра, да посочи с пръст и да изреве: „Господин адвокат, нарушавате установения ред! Седнете или ще ви санкционирам за нанасяне на обида на съда!“.
Свидетелските ми показания отнеха три дни — три незабележителни дни, — през които Фискети остави впечатление да е доста компетентен, но само толкоз. Е, изтупан вид имаше: сив копринен костюм за две хиляди долара и префърцунена сива вратовръзка, но нищо повече. Начинът, по който разпитваше свидетелите, бе скучен и многословен. Ако бях член на журито, сто на сто щях да задремя от скука.
Алонсо обаче бе блестящ: организиран, красноречив, убедителен и изчерпателен, не оставяше друга възможност на Фискети, освен да се върти в кръг, да повтаря и да потретя, та колкото повече говореше онзи, толкова по-виновен изглеждаше подопечният му. И Дани даде показания, заедно с още неколцина, но не съм сигурен кои точно. Алонсо ми обясни, че било в моя полза да знам колкото се може по-малко. В крайна сметка не съм подсъдим, а само свидетел.
Месец по-късно седях в швейцарската си ловна хижа под главата на възмутения лос, когато ми се обади още по-възмутеният Агент маниак:
— Неправилно проведен съдебен процес! — изсъска по телефона. — Ебаси и решението! Как можа това жури да не го признае за виновен? Абсолютно против всякаква логика!
— Направи ли си труда след процеса да говориш с членовете на журито?
— Да, защо? — попита ме с отвратен тон.
— Ами чакай да видя дали ще позная. Имало е само един гласувал против, нали?