Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Когато се обадих на Джордж обаче и се помъчих да му обясня как стоят нещата, той едва ли не ме наруга:

— Абе ти що за идиот си? Спокойно можеше да го продадеш за сто хиляди, говедо такова!

Дрън-дрън, рекох си наум. КГБ-то бе останала редом с мен и през най-тежките времена, така че бях длъжен да се оженя за нея, нали? Да не говорим и за уникалния й статут като първата, последната и единствена „Мис Съветски съюз“ в историята на вече несъществуващата държава. Това малко ли е! При което Джордж добави:

— Пък и с децата ти не се разбира, така че нищо няма да излезе.

Е, ако опре ножа до кокала, винаги мога пак да се разведа.

Междувременно Графинята се държеше необичайно любезно. Само три седмици след като децата си заминаха от Ню Йорк, ми ги изпрати отново. И обеща да ми ги остави за цялото лято. Единственият ми проблем беше как да ги забавлявам в пълна с европейски новобогаташи манхатънска кооперация, където съм под домашен арест с емоционално отчуждената си годеница, която дори не знае как да членува? Никак няма да ми е лесно. Нито ливада, по която да тичат, нито басейн за плуване, нито плаж, на който да строят замъци. Ще пукнат от скука. Да не говорим, че по това време в Манхатън температурите стигат до 43 градуса, а влажността на въздуха е хиляда процента! Та те изобщо не могат да оцелеят на такъв климат! Ще увехнат като слънчогледчета насред пустинята Гоби.

В град като този децата нямат работа — особено през лятото! Това го знам по-добре от всички. Приятелчетата им до едно ще са в Хамптън. Пак ли ще ги разочаровам? И така им причиних достатъчно страдания. Да, но пък и да наема къща в Хамптън ще е безбожно скъпо, особено когато трябва да правя икономии. Ех, що му трябваше на НАСДАК да рухва!

Решението отново дойде от Джордж. Обади ми се по мобифона си от едно пясъчно препятствие пред шестата дупка на игрището за голф „Шиникок“:

— Подшушнаха ми за един имот на шейсет декара в Саутхамптън. Собственикът, някакво немско принцче с много титли и малко пари, го предлагал евтино под наем.

— Как изглежда? — попитах аз, капризният просяк.

— Ами не е „Медоу Лейн“, но си го бива. С басейн, тенис корт, огромен заден двор. Идеално за децата. През задния двор даже минавали елени!

— Колко? — попитах плахо.

— Сто й двайсет хиляди — отвърна. — Направо без пари. Сградата прилича на швейцарска ловна хижа.

— Не мога да си го позволя — рекох мигновено, на което Джордж още по-бързо отвърна:

— Не се притеснявай. Ще ти авансирам наема. Ще ми го върнеш, когато се оправиш. Чувствам те като свой син, Джордан, а ти точно сега имаш нужда от помощ. Така че приемай и не гледай харизан кон в зъбите.

Първоначално мъжката ми гордост ме подтикна да откажа жеста му, но това трая само секунда. Мястото ще е идеално за децата, а Джордж наистина ми е като баща. При това за човек с неговите пари (каквито пари и аз имах допреди време) сто и двадесет хиляди не представляват нищо. На такова ниво на заможност парите не са нищо повече от счетоводни вписвания — изпитваш по-голямо удоволствие, ако помогнеш някому, отколкото ако ги наблюдаваш как трупат четирипроцентова лихва в Бриджхамптън Нешънъл Банк. За отплата искаш единствено обич, уважение и, естествено, благодарност — а всичко това аз изпитвах към Джордж и преди да ми направи предложението си. А и като забогатея отново, нали ще му върна парите!