Тайната история

Кухненският часовник показваше малко след девет и половина. Погребението бе насрочено за единадесет. Франсис излезе, за да се облече, а Марион — да свали ролките. Останалите все още седяхме край кухненската маса, чувствахме се неловко и вяло, но се преструвахме, че се наслаждаваме на втората и третата си чаша кафе, тогава влезе бойко съпругата на Тед. Беше строга, но хубава адвокатка, която пушеше непрекъснато и носеше русите си коси на кок, подхванат от две китайски клечки. С нея бе и съпругата на Хю — дребна и любезна жена, твърде млада и крехка на вид, за да износи всичките деца, които бе родила. По нещастно стечение на обстоятелствата и двете носеха името Лиса, а това предизвикваше голямо объркване в дома.

— Хенри — каза първата Лиса, наведе се напред и така натисна в пепелника недопушената си цигара, че тя се изкриви под прав ъгъл. Сложила си бе парфюм „Джорджо“, при това твърде много. — Тръгваме за църквата, за да подредим цветята пред олтара и да съберем картите преди началото на заупокойната служба. Майката на Тед — и двете Лиси не харесваха госпожа Коркоран, а от отсрещната страна съвсем искрено им отвръщаха със същото, — каза, че трябва да дойдеш с нас, за да се срещнеш с другите носачи на ковчега. Разбра ли?

Светлината проблясваше по стоманените рамки на очилата на Хенри, но той с нищо не даде да се разбере, че я бе чул. Точно щях да го ритна под масата, когато много бавно вдигна глава.

— Защо? — попита.

— Носачите на ковчега трябва да се срещнат в десет и петнадесет в преддверието.

— Защо? — с ведическо спокойствие повтори Хенри.

— Не знам защо. Само ти предавам онова, което тя каза. Цялото нещо е планирано като синхронно плуване или някаква подобна проклетия. Готов ли си да тръгнеш или искаш още малко време.

— Стига, Брандън — меко се обърна към малкия си син съпругата на Тед. Той бе влетял в кухнята и се опитваше да се залюлее на ръцете й като примат. — Моля те. Мама ще я заболи. Брандън.

— Лиса, не трябва да му позволяваш да се катери по теб така — каза първата Лиса и погледна часовника си.

— Моля те, Брандън. Мама трябва да тръгва сега.

— Вече е прекалено голям, за да се държи така. Знаеш, че е. Ако бях на твое място, щях да го вкарам в банята и да го спукам от бой.

След около двадесет минути слезе госпожа Коркоран, облечена в черен крепдешин и ровеща из кожената си чантичка с метална закопчалка.

— Къде са всички? — попита тя, когато видя, че край стъкления шкаф се мотаехме само ние с Камила и Софи Диърболд.

Никой не й отговори и тя раздразнено се спря на стълбите.

— Е? Всички тръгнаха ли? Къде е Франсис?

— Мисля, че се облича — отвърнах, доволен, че бе попитала нещо, за чийто отговор не се налагаше да излъжа. От там, където бе застанала на стълбите, не можеше да види онова, което останалите от нас виждахме доста ясно през стъклените врати на всекидневната — Клоук, Брам, Руни и Чарлс бяха застанали под покритата част на верандата и пушеха трева. Бе необичайно да видиш точно Чарлс да пуши трева и единственото обяснение, което бях в състояние да измисля, бе, че го правеше, защото си мислеше, че това ще го стегне, така както би направило едно силно питие. Ако наистина бе така, бях сигурен, че го очаква доста неприятна изненада. В училище, когато бях на дванадесет и тринадесет, се напушвах всеки ден, но не защото ми харесваше — избиваше ме студена пот и изпадах в паника — а защото бе изключително престижно да те смятат за пушач на ганджа, и защото много умело прикривах параноидните, прилични на грип симптоми, които предизвикваше.