Ладията на Харон

— Чаках само теб. Обадиха ми се от военноморските сили. Те са на пристанището с щурмова лодка.

— Разказа ли им за хората, които превзеха кораба ти? Колко са? Какви оръжия имат? Такива неща?

— Описах ги, доколкото можах. Знам, че главният инженер ми помогна да избягам — отговори Лайл Хаузър, седна зад волана на форда и включи двигателя. — Командирът на «тюлените» ми каза, че са обучени за подобни атаки и имали боен план.

— Ще видим — съгласи се Мърсър с невъодушевената му преценка.

Разстоянието от летището до пристанището на Виктория по Бланшард Стрийт беше само петнайсет километра. Мърсър и Хаузър мълчаха през цялото пътуване. Не изпитваха желание да обсъждат последиците, ако не успееха.

Небето беше синьо. Мяркаха се само няколко рехави облачета. Въздухът беше резлив, но слънцето затопляше всичко и есенният ден приличаше на пролетен. Ако суровият петрол се разлееше, въздухът щеше да се превърне в отрова, въглеводородите щяха да загреят атмосферата толкова много, че дори краткотрайно облъчване би означавало обгорени бели дробове и реална заплаха от рак.

Петимата «тюлени» бяха незабележими като бутилка уиски на събиране на «Анонимни алкохолици», докато седяха в щурмовата лодка. Бяха си сложили бронирани жилетки. Черните им дрехи се сливаха с лодката, но изглеждаха нелепо на фона на облечената в пъстроцветни ризи и якета тълпа, която ги зяпаше така, сякаш бяха животни в зоологическа градина. Зловещата на вид лодка, опасана с гумени пояси и задвижвана с два външни мотора, приличаше на грозно пате в сравнение с красивите яхти около нея.

— Господи — възкликна Мърсър. — Проклетият цирк е дошъл в града.

Двамата с Хаузър бързо закрачиха по доковете, като се молеха да стигнат до лодката, преди началникът на пристанището да я забележи и да реши да разбере какво става.

— Не мога да повярвам, че местната жандармерия не ги е разкарала.

— Лейтенант Кръчфийлд? — извика Лайл. — Аз съм капитан Хаузър, а това е доктор Мърсър.

Двамата побързаха да скочат в лодката. Мърсър се ръкува с младия лейтенант и му заповяда да тръгват.

Лицето на Кръчфийлд беше гладко като на бебе. Очите му бяха сини, а носът толкова чип, че ноздрите приличаха на дула на двуцевка. Той нямаше суровия вид на командосите от екипа си и изглеждаше нетърпелив.

— Доктор Мърсър — изкрещя Кръчфийлд, за да надвика бръмченето на двигателите. Лодката вече се носеше по вълните с осемдесет километра в час. — Чух какво сте направили миналата година в Хавай с друг от нашите екипи, и трябва да кажа, че за мен е удоволствие да се запозная с вас.

Мърсър не реагира на комплимента и лейтенантът продължи:

— Извадихме късмет, че бяхме във Вашингтон, когато ни се обадиха.

— Само един от «тюлените» оцеля в Хавай, лейтенант. На ваше място бих сдържал въодушевлението си, докато всичко свърши — мрачно каза Мърсър. — На какво разстояние е «Южен кръст»?

— Според информацията от сателита корабът се намира на около шейсет километра по-нататък в пролива. Ще бъдем там за петдесет минути.