Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Тази дата, естествено, никой от нас не я знаеше. Но аз, предвиждайки, че те все някога ще се наканят, реших предварително да ги парирам, да ги нападна още преди започването, и казах в интервюто, че процесът ще е унило (на Запад го превели „прискърбно“, смисълът е съвсем друг) повторение на бездарните фарсове на Сталин-Вишински дори ако бъдат допуснати западни кореспонденти. Публикуването на интервюто насрочих за 28 август, за Успение Богородично.

На 27-и те започнаха процеса, който беше още по-долнокачествен — без допускане на чуждестранни кореспонденти и без да могат да се насладят на петдневната скукотевина, тъй като още на другия ден Асошиейтед прес разнесе по цял свят презрителната ми оценка. (Съвпадение второ. Вярно, заради това на бърза ръка втъкнаха и мен в процеса: изкараха, че съм бил главният вдъхновител и че съм определял насоките на „Хроника“! „Литгазета“ излая: „Солженицин загуби в лицето на Якир съмишленик“, тутакси и аз на свой ред ги излаях с едно писмо [30]).

Насрещен бой! — веднъж ние ги вкараме в капана, веднъж — те нас. На 29-и, 30-и и 31-ви слушах по всички радиостанции как върви интервюто ми, ликувах и дописвах — бях набрал инерция — „Писмото до вождовете“. А междувременно бил изровен „Архипелагът“ и — лошите новини бързо се разнасят — на 1 септември дойдоха да ми кажат за това, още не съвсем точно. На 3-ти — вече категорично.

Как именно и какво е станало в Ленинград — тогава не научихме, не го знаем точно и до днес: всички засегнати от тази история се следяха от КГБ и откритото ми отиване там веднага след случката би могло само да навреди. Воронянская вече беше прехвърлила 60-те, разстроено здраве, болен крак — ленинградската Голяма къща я налегнала с цялата си мощ, започнало се с подробен обиск, после 5 денонощия разпити, после дни на непрекъснато следене. През цялото това време никой не можа да ни изпрати никакво съобщение. Какво именно е ставало с Воронянская — всички последни сведения са от една нейна съквартирантка, която на свой ред не поражда доверие, нарочно настанена в жилището прокурорска племенничка. Във вариантите на нейния разказ има кървави петна или дори рани от мушкане с нож по обесения труп, което противоречи на версията за самоубийство чрез обесване. Има големи основания да се подозира и убийство, ако са се страхували, че Е. Д. ще ми съобщи, ако е правила такива опити. Но медицинската констатация е записана — „самообесване“, а трупът не бил показан на втората й братовчедка. От края на разпитите се били минали две седмици, през това време в клетата жена надделели други чувства, различни от страха, който тя винаги изпитваше от косматите роднини, чиито нокти и зъби особено остро измежду всички ни предусещаше, — макар уж на шега. Тя се щурала из стаичката си, очевидно е търсела изход — как да ни съобщи за опасността. Откъде и как са сполетели Воронянская подозрението и следенето — тепърва ще си го изясним някой ден докрай, както и цялата история на смъртта й. Реална работа с мен тя не вършеше вече три години и почти не се виждахме. Но най-тъпото е, че никакъв провал нямаше да стане: не й бях оставил нищо за пазене, но от страст към тази книга, от страх, че останалите екземпляри ще се затрият, тя ме излъга, закле ми се и най-подробно ми описа как, изпълнявайки вече третото ми настойчиво искане, е изгорила „Архипелага“. И само заради тази лъжа Държавна сигурност набарала книгата.