Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Тя сгъна записката и излезе в коридора, който водеше към заеманите от свитата на принца помещения. Спря се пред една врата, почука два пъти, пъхна в процепа бележката и избяга. След като се върна в стаята си, тя унищожи всички следи от нощната разходка и писането на тайната бележка.
При тези действия забеляза на масата доминото на принцесата, което бе взела по заповед на своята господарка, но беше забравила да го върне.
Да не забравя да направя утре това, което забравих днес. — помисли си тя.
Взе маската и почувства, че кадифето е влажно. Поглеждайки пръстите си, Монтале видя, че те не само са влажни, но и изцапани с кръв. Маската беше паднала върху едно от петната в стаята на Дьо Гиш и вероятно незасъхналата кръв я беше изцапала. Белият хастар беше почервенял.
„Така значи — възкликна Монтале, която читателят вече е познал по маниерите и поведението. — Не, сега няма да я дам. Сега е твърде скъпоценна!“
Монтале изтича към кутията от кленово дърво, в която пазеше тоалетните принадлежности и парфюмите си.
„Прекрасна маско, обагрена с кръвта на храбрия рицар, ти ще отидеш при писмата на Ла Валиер и на Раул, в склада на ценностите, които някога ще послужат за източник на историята на френските крале. Ти ще отидеш при господин Маликорн — със смях каза палавницата, — да, при почтения господин Маликорн! — И тя духна свещта. — Който мисли, че е само надзирател на покоите на принца, а всъщност е произведен от мен в архивариус и историограф на дома на Бурбоните и на най-добрите родове в кралството. Нека тази мечка Маликорн се оплаче, ако може!“ После затвори завесата над леглото и заспа.
Глава двадесет и втора
ПЪТЕШЕСТВИЕТО
На следващия ден, когато часовникът биеше единадесет, кралят, съпроводен от двете кралици и принцесата, се спусна по стълбите към каретата, която бе впрегната с шесторка коне, нетърпеливо риещи земята. Целият двор, в костюми за път, очакваше краля. Това множество от оседлани коне, карети и екипажи заедно с пажовете и лакеите представляваше блестящо зрелище.
Кралят седна в каретата с двете кралици. Принцесата беше с принца. Придворните дами последваха примера на кралската фамилия и седнаха по две в екипажите. Каретата на краля потегли начело на кортежа. Следваше я каретата на принцесата, после останалите според етикета.
Беше горещо. Слабият ветрец, който сутринта носеше свежест, скоро се нагорещи от слънчевите лъчи и носеше само жар със своите пориви. Принцесата започна първа да се оплаква от горещината. Принцът й пригласяше, облегнал се на седалката с такъв вид, сякаш щеше да припадне, и през цялото време с дълбоки въздишки се освежаваше с благовония и ароматни смоли.
Принцесата се обърна учтиво към него:
— Знаете ли, принце, мислех, че в тази горещина ще ми предоставите цялата карета, а вие ще тръгнете на кон.
— На кон ли? — изплашено възкликна принцът, показвайки с това колко странно му се вижда предложението на принцесата. — На кон? В никакъв случай, принцесо, нали от този горещ вятър цялата ми кожа ще се обели!
Принцесата се разсмя.
— Вземете моя чадър! — предложи тя.
— А кой ще го държи? — отговори принцът с възможно най-хладнокръвния тон. — Освен това нямам кон!
— Как така нямате кон? — учуди се принцесата, която, след като не постигна своето, искаше поне да подразни съпруга си. — Нямали сте кон? Грешите, господине, ето го вашия любим жребец.
— Моят любим жребец? — попита принцът, опитвайки се да се наклони към вратичката, но това движение му причини толкова безпокойство, че той отново се облегна и замря неподвижно.
— Да — каза принцесата, — господин Маликорн води за юздите вашия кон.
— Горкият кон! — отвърна принцът. — Колко ли му е горещо! С тези думи той затвори, очи сякаш състоянието му беше малко преди умиране. Принцесата лениво се изтегна в другия ъгъл на каретата и също затвори очи, но не за да спи, а да се отдаде спокойно на мислите си.
Междувременно кралят, който се беше настанил на предната седалка на каретата, тъй като задните се заемаха от двете кралици, изпитваше досада, свойствена за влюбените, които имат желание постоянно да съзерцават предмета на своята любов и винаги се разделят с него неудовлетворени, чувствайки ново, още по-силно желание.
Понеже, както казахме, кралят оглавяваше процесията, той не можеше да вижда от своето място каретата на придворните дами и госпожици, които вървяха по-назад. Освен това беше необходимо постоянно да отговаря на въпросите на младата кралица, която беше особено щастлива от присъствието на скъпия мъж и забравяйки за придворния етикет, изливаше върху него цялата си любов, като го обкръжаваше с всевъзможни грижи, сякаш се опасяваше да не й го отнемат или да не му дойде мисъл да я напусне.