Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

— Която е в списъка под номер десет хиляди — усмихна се кралицата майка. — А клюките?

— Някакви истории с Холандия.

— Принцът ми разказа за историята с медалите.

— Тези медали, които са сечени в Холандия — възкликна младата кралица, — на които има облак, минаващ през лицето на краля слънце? Това съвсем не са клюки. Това си е чисто и просто неприлична постъпка.

— Толкова жалка, че кралят няма да й обърне внимание — забеляза кралицата майка. — А кокетството? Вие намекнахте за госпожа Долон.

— Не, не! Търсете по-близо.

— Каса де устед3 — прошепна Ана Австрийска на ухото на снаха си почти без да мърда устни.

Принцесата не я чу и продължи:

— Знаете ли ужасната новина?

— Разбира се! За раняването на господин Дьо Гиш?

— И вие, както всички, си обяснявате това с нещастен случай по време на лов?

— Да, разбира се — отвърнаха двете кралици, проявявайки този път интерес.

Принцесата се приближи до тях.

— Дуел! — произнесе тя.

— А! — възкликна кралицата майка, за чиито уши думата, „дуел“ звучеше неприятно. По време на нейното царуване дуелите във Франция бяха забранени.

— Прискърбен дуел, който едва не струва на принца двама приятели, а на краля — двама предани слуги.

— За какво е станал този дуел? — попита младата кралица, подтиквана от някакъв странен инстинкт.

— Заради кокетството — тържествуващо каза принцесата. — Противниците са разсъждавали за добродетелността на една дама. Единият е твърдял, че редом с нея Атина Палада е нищо, а другият — че тази дама подражава на прелъстителката на Марс.

— Венера, в резултат на което двамата господа са се сбили като Ахил и Хектор.

— Венера прелъстила Марс? — прошепна младата кралица, която не се реши да се задълбочава в сравнението.

— Коя е тази дама? — попита без заобикалки Ана Австрийска.

— Вие като че ли казахте, че е придворна дама?

— Нима съм казала това? — учуди се принцесата.

— Да. Дори ми се стори, че споменахте име.

— А знаете ли, че тази жена носи голямо нещастие на кралския дом?

— Това е госпожица Дьо ла Валиер! — каза кралицата майка.

— Представете си! Тази грозотия!

— Аз я считах за годеница на един благородник, който не е нито Дьо Гиш, нито Дьо Вард.

— Напълно е възможно, ваше величество.

Младата кралица взе бродерията си и започна с престорено спокойствие да оправя конците. Но треперещите пръсти издаваха вълнението й.

— Какво казахте за Венера и Марс? — продължи да разпитва кралицата майка. — Нима има някакъв Марс?

— Тя се хвали, че има.

— Казвате, че се хвали?

— Това е било причината за дуела.

— Господин Дьо Гиш е държал страната на Марс?

— Разбира се, като негов предан слуга.

— Предан слуга! — извика младата кралица, забравила за сдържаността си, толкова я измъчваше ревност. — Чий слуга?