Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
Стромо просто знаеше как да се справи с тях. Пристигна със сплашваща група бойни кораби, които влязоха в орбита около Рамах, обяви правителствения им съвет извън закона и лиши населението от закрилата на Ханзейския съюз. С мощен рейд окупира с елитните си войски трите главни космодрума на Рамах, където войниците на ЗВС си възвърнаха пленените търговски кораби, като конфискуваха и местните съдове, обявявайки операцията за частична компенсация за незаконно присвоените финансови активи.
След това наложиха блокада и постоянно излъчваха заблуждаващи търговски съобщения за продоволствието и лакомствата, които ще достави Ханзата само в случай, че Рамах отново започне да търгува. За четири седмици радикалното правителство бе свалено и група послушни политици отново подписа Ханзейската харта. Стромо се гордееше, че е възстановил дипломатическите отношения.
Такъв враг беше понятен на адмирал Стромо. Хидрогите обаче никога не можеха да бъдат победени със залъгалки и пропаганда…
На втория ден от огледа на Ансиър дежурните техници спешно повикаха адмирала от каютата му, където попълваше бордовия дневник и файловете си.
— Нещо се случва долу, сър. Долавяме странни флуктуации и аномалии в дълбините на слънцето. Някакво… раздвижване.
— Във вътрешността на планетата? — Стромо навлече командирския си жакет и светкавично излезе от каютата си. — Но там е горещо като на слънце!
— Може би дрогите са измислили азбестова броня.
Застанал на мостика на дреднаута, Стромо заоглежда филтрираното изображение на пламтящата звезда.
— Там долу, адмирале — посочи един от научните сътрудници, приближи развихрените плазмени облаци на екрана и увеличи едно място, което първоначално напомняше слънчево петно. — Вече от около час долавяме силуети в хромосферата.
— И това не е магнитна дейност? И не са пламъци?
— В никакъв случай, сър. Наблюдавайте внимателно.
След няколко мига Стромо с изумление забеляза яркочервена капсула със съвършена яйцевидна форма, с малко неясни очертания от светлината и жегата. И тя се движеше! Променяше посоката си, спускаше се през звездните петна, носеше се през пламтящия океан от свръхгорещ газ.
Появиха се и други. Всички заедно започнаха да се надигат от огнените дълбини на Ансиър.
— Бойни станции! — извика Стромо със свито сърце. Корабът се изпълни с воя на сирените и крайцерите се приближиха по-плътно до дреднаута. — Всички ремори да се завърнат. Пригответе се за отстъпление.
Той извика зеления жрец, за да изпрати спешно съобщение на Земята.
Докато дреднаутът се оттегляше, пет пламтящи елипсоида се надигнаха над Ансиър като блеснали комети. Дори през зрителните филтри Стромо едва успяваше да задържи поглед върху тях. Сякаш енергията на цялата корона беше фокусирана в ядрото на всяка от тези капсули.
Петте огнени кълба — или кораби? — приближиха кораба на Стромо с по-голяма скорост от тази, която можеха да развият съдовете на ЗВС. Направиха бавен кръг без никакви забележими агресивни намерения… сякаш единствено от чисто любопитство. Накрая се събраха накуп и отлетяха светкавично в откритото пространство, като оставиха Ансиър зад гърба си.
Адмирал Стромо рухна в командния си стол, целият плувнал в пот. Ръцете му трепереха. После въздъхна дълбоко. Екипажът го гледаше с нещо средно между облекчение и изумление.
Стромо се изкашля, за да прочисти гърлото си, и погледна въпросително сътрудниците си.
— Какво беше това, по дяволите?
108.
Бенето
Изправен в дъбравата, засадена от Талбун, Бенето се опитваше да успокои тревожните световни дървета. През целия ден усещаше усилващия се ужас, обладал горската мрежа. Неясният страх го разтърсваше като треска.
Докосваше покритите с люспи стволове и изпращаше въпроси по телевръзката, за да разбере защо дръвчетата са така напрегнати, но съзнанието на световната гора пазеше тайните си… сякаш се опитваше да защити зелените жреци от някакво ужасяващо познание. Бенето обаче не искаше да бъде спасяван от истината.
Целият Гарванов пристан бе стихнал в неестествено безмълвие. Разтърси го остра тръпка, сякаш шибване на камшик по гръбнака. Дъбравата като че ли се притаи и той отдръпна изтръпналите си пръсти. След което вдигна поглед към небето.