Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
Перони махна пренебрежително с ръка.
— Трябва да те попитам нещо. — Тасия заговори по-тихо. — Изпратих персоналното си компи ЕА до Рандеву с предупреждение до Дел Келъм на Оскивъл.
Перони се ухили.
— Направи огромна услуга на всички кланове. След случилото се с дрогите там, не би ми се искало зевесетата да си изкарат яда на нас.
Тасия се намръщи.
— Но компито ми все още не се е върнало.
Търговецът не изглеждаше особено разтревожен.
— Компитата не са кой знае колко съобразителни, както знаеш. И най-добрите не могат да се измъкват от сложни ситуации. Така или иначе, останах с впечатление, че ЕА няма нареждане да се бави дълго. Би трябвало да спази инструкциите.
— Именно. Но я няма в базата на ЗВС. А и не е отбелязано да се е върнала.
— Напоследък доста скитнически кораби изчезват по трасето — отвърна Перони. — Възможно е ЕА да е пътувала със съд, който се е натъкнал на „непредвидени обстоятелства“.
— Дано не е. — Загрижена, Тасия му благодари. — Късмет с бюрокрацията.
Той се навъси.
— Аман от неприятности.
105.
Джес Тамблин
Бурният океански свят беше необитаем, еднообразен и анонимен. Върху отдавна закупените от скитниците оригинални илдирийски морски карти бе отбелязан само с някаква цифра. На никого не се бе сторил достатъчно привлекателен, за да му хвърли още един поглед.
Но за вентала беше съвършен.
Възбуден от присъствието на древното водно създание, Джес маневрираше с кораба през сиви облаци и фучащи ветрове. Светкавиците прелитаха от ураган към ураган, кръстосвайки неспирно мрачната атмосфера. Все пак сравнен със сатанинската система Исперос, където бе откарал навремето Кото Окая, този свят не изглеждаше чак толкова зловещ. Скитниците бяха свикнали със суровата красота.
Винаги беше превъзбуден, когато изследваше някое непознато място, но този път тръпката бе още по-голяма. Предстоеше му да направи нещо много по-важно от всичко, което бе правил в живота си. Последствията за целия Спирален ръкав можеха да се окажат потресаващи.
Джес се бе качил на мъглявинния гребач, принуден от обстоятелствата… или просто за да избяга от Ческа, за да излекува наранените си чувства и да остави галактическия конфликт на волята на провидението.
Сега обаче можеше да привлече нов съюзник в играта, съюзник, който би бил в състояние да се противопостави на хидрогите. Ако успееше да възстанови венталите и да ги превърне в могъщи войни-защитници на човечеството… то той — Джес Тамблин — щеше да допринесе за бъдещето на скитниците поне толкова, колкото някакъв си принц от някакъв си горист свят.
Бе обладан от усещане за истинска надежда, от истински оптимизъм. Може би хората най-после имаха някакъв шанс.
Плъзгаше се над огромния океан, който обгръщаше цялата планета. Тук-там над повърхността се извисяваха точиците на пусти скали, блъскани от неспирните пенещи се вълни. Най-голямата трудност беше да открие място за кацане, но щеше да се справи. С всичко.
Венталът шумеше и пулсираше с вътрешната си светлина в контейнера, сякаш готов да се взриви от нетърпение, макар Джес да предполагаше, че никога няма напълно да проумее целите и мислите на извънземното създание. Продължаваше да оглежда с дистанционните корабни сензори и най-после откри достатъчно обширна скална повърхност, за да кацне върху нея. Ето там.
Спусна стабилизаторите и си надяна въздушна маска. Температурата беше в границите на поносимото, но въздухът бе почти само от азот и въглероден двуокис.
Застана пред цилиндъра с потрепваща мъглявинна вода.
— Компанията ти бе странна, но съм доволен, че мога да ти помогна — каза Джес.
Вдигна хладния потръпващ цилиндър с две ръце, пристъпи във вакуумната камера и излезе навън.
Спря в мразовития въздух на блъсканата от урагани планета и огледа навъсените облаци и кръстосващите светкавици. Океанът бе гъст и сив като разтопен метал. Вълните се мятаха и блъскаха с пенливите си гребени. Една огромна вълна се разби в скалата и запрати милиарди водни пръски във въздуха.
— Не демонстрира голямо гостоприемство — измърмори Джес.
„Това е дълго чаканото, жадувано освобождение от продължилата безкрайно дълго разпръснатост сред космическата пустош. — Венталът засия и се завъртя в контейнера. — Излей ни в океана, за да можем отново да растем и да се разширяваме на свобода.“
Джес се изправи на ръба на скалата, загледан към черния океан. Спомни си за морето под ледовете на Плумас, подземните води, превърнали се в костница на Рос. Това място му се струваше студена и лишена от живот пустош, но за венталите тя криеше огромни възможности.