Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Бойният главатар се смъкна на колене, зяпнал тъпо в оребрените с кожа стрели, забити в гърдите му. Закашля се, от устата му бликна кръв, сгърчи се, после рухна по лице на прашната земя.
„Грешка… този не е…“
Войнът на семк беше изтръгнал стрелата от рамото си. Въздухът около него се завихри до бяло. Приковал черните си очи в земния дух, той скочи да го посрещне.
Нил се беше вкочанил до историка. Дюйкър се извърна рязко, за да го разтърси, и разбра, че младият магьосник е изпаднал в несвяст.
Другият уикски магьосник беше скочил — и залитна под невидимата магическа атака. От тялото му се разлетяха късове плът и кръв… само за няколко мига лицето му се оголи до кости и хрущял. Дюйкър видя как очите на момчето изхвръкнаха от орбитите и извърна глава.
От всички страни връхлитаха тайтанци. Историкът повлече Нил назад. Видя как Лъл и един от пехотинците му стреляха и как стрелите им се забиха почти в една точка в гърба на семка. В мрака профуча копие и отскочи от металната ризница на войника. Двамата хвърлиха арбалетите и извадиха дългите си ножове, за да посрещнат първите воини.
Земният дух вече врещеше, три от крайниците му вече бяха откъснати от тялото, въргаляха се и подритваха по земята. Семкът се бе превърнал в безмълвна машина за убиване — забравил за стрелите в гърба си, налиташе и налиташе, за да довърши земния дух. Студ на вълни се лееше от тялото му — студ, който Дюйкър позна: „Богът на семк — част от него е оцеляла, част от него властва сега над избрания си воин…“
На юг отекнаха взривове. „Пробивачи“. Нощта се изпълни с писъци. Малазанските сапьори с шрапнели и огън прокопаваха отвор през тайтанските редици. „А аз бях решил, че нашата мисия е самоубийствена.“
Продължаваше да влачи Нил на юг, към взривовете, и се молеше дано сапьорите да не го вземат за враг.
Наблизо изтътнаха конски копита. Изкънтя желязо.
Изведнъж една от морските пехотинки се появи до него. Половината й лице беше покрито с кръв, но тя захвърли меча си, издърпа магьосника от ръцете на историка и без усилие го метна на рамо.
— Извади проклетия си меч и ме прикривай! — изръмжа жената и се втурна напред.
„Без щит? Гуглата да ни вземе дано, не можеш да се биеш с къс меч без щит!“ Но оръжието се озова в ръката му, сякаш само беше изхвръкнало от ножницата, та дръжката му да кацне в дланта му. Желязното острие изглеждаше окаяно късо, когато запристъпва заднешком след пехотинката, стиснал оръжието пред себе си.
Петите му се удариха в нещо меко, от устата му се изтръгна проклятие, той залитна и падна.
— Ставай, по дяволите! Някой идва!
Беше се спънал в тялото на тайтански копиеносец, повлечен от коня си, преди посечената му ръка най-сетне да изпусне юздите. Дълбоко във врата му стърчеше забита метателна звезда. Историкът примига — „оръжие на Нокът, звездата…“ — и се надигна. „Още едно невидимо подкрепление?“ Шумът на битката отекваше през мъглите все едно, че се беше развихрило пълномащабно сражение.
Дюйкър отново заотстъпва заднешком, прикривайки пехотинката, която носеше Нил на рамо.
След миг трима тайтански воини изскочиха от мъглата, размахали тълварите си.
Десетилетната подготовка като войник го спаси в първата им атака. Дюйкър се присви, пресрещна воина вдясно, изпъшка, щом облечената в кожа ръка на противника се стовари върху рамото му, а после изохка, когато тълварът изсъска — тайтанецът беше извил китката си и посече дълбоко лявото му бедро. Още докато болката го пронизваше, беше вдигнал късия меч нагоре към гръдния кош на воина и прониза сърцето му.
С усилие издърпа забилото се острие и скочи надясно. Тялото падаше между него и двамата останали воини, и двамата възпрепятствани от това, че боравеха с дясната ръка. Посичащите тълвари изсъскаха на цял разтег от Дюйкър.
По-близкото оръжие беше замахнало толкова силно, че се заби в земята. Историкът натисна с все сила с крак тъпата страна на острието и изтръгна тълвара от ръката на тайтанеца. После с дивашки удар замахна между рамото и врата и острието съсече прешлените.
Без да чака, той се хвърли покрай залитащия назад воин, за да пресрещне третия тайтанец, но в същия миг видя как той рухна по очи на земята — сребърната дръжка на нож за мятане стърчеше между плешките му. „Етикетът на Нокът… бих го разпознал навсякъде!“
Историкът спря, огледа се с кървясали очи, но не видя никого. Мъглата се стелеше, гъста и миришеща на пепел. Пехотинката изсъска зад него и той се обърна. Беше се свила в края на изкопа и му махаше с ръка да я последва.
Плувнал в пот и разтреперан, Дюйкър се добра до нея.
Тя се ухили.
— Адски ме впечатли с играта с меча, старче, макар че не разбрах как оправи последния.