Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Тъй като вече бяха взели решението, сега момчетата преценяваха спокойно и делово всяка крачка, която им предстоеше.
Отвесната скална стена, която се извисяваше петнадесетина метра над върхарите на дърветата, беше лесно преодолима в долната си част. Едва на два човешки боя височина под входа към пещерата тя стана гладка и леко надвиснала напред.
— Първо да стигнем дотам — реши Хапеда, — пък там ти ще ме оставиш да се покатеря върху раменете ти. Трябва Да влезем вътре, за да може тя да ни намери и да не ни заобиколи.
Хапеда сам се учуди колко спокойно изговори тези думи. После веднага се зае да изпълни без двоумение предложението си и се закатери напред. Часке го следваше непосредствено.
Отначало издатините по скалата предлагаха достатъчно опора за сръчните ръце и крака. Когато момчетата стигнаха до трудното отвесно място, Хапеда се спря и пусна Часке да застане до него. Часке потърси място, където можеше да застане най-устойчиво, и Хапеда се отмести встрани, за да му освободи удобна опора; после той се покатери по раменете на другаря си. И сега обаче вдигнатите му ръце все още не можеха да достигнат края на входа към пещерата, а по-надолу нямаше о какво да се залови.
— Аз ще те повдигна нагоре — предложи Часке. Той остави Хапеда да стъпи върху ръцете му и го издигна нагоре.
Сега Хапеда успя да намери опора във входа към пещерата. Вкопчи се здраво и остана да виси изпънат, докато брат му се покатери нагоре по тялото му. Така Часке влезе пръв в пе-щерата и понечи да помогне на Хапеда да се изтегли нагоре, Винаги сресания беше твърде горд, за да се остави да му помагат. Изтегли се нагоре, запъна се върху ръцете си и също изпълзя навътре в мрака. Влажен въздух блъсна двете момчета в лицата.
Те се свиха в началото на пещерата. Тук беше границата между осветената от звездите нощ, където все още имаше растения, животни и хора, и плътния безмилостен мрак, който зееше насреща им, забулен във враждебна тайна.
Те останаха седнали на пода и зачакаха. Ритъмът на сърдечните им удари отново стана по-бавен и по-спокоен и момчетата насочиха вниманието си по-напрегнато към вътпешността на пещерата. Скалата беше мокра, миришеше на влага. Тъй като навън беше по-хладно, пещерата дишаше задъхано като човек. Необикновена беше скалата тук, грапава и сякаш израсла на бабунки и на стълбове. Момчетата опипаха заобикалящите ги скали. Хапеда се изправи, навлезе няколко крачки в мрака и разбра, че скалите не растяха само отдолу нагоре, а и отгоре надолу. Това беше нещо съвсем необикновено. Той го каза на Часке, обаче гласът му прозвуча толкова чужд и кънтящ, че той самият се изплаши. Върна се при Часке, седна на пода и се заслуша. Пещерата не само имаше дихание, но имаше и глас. През мрака пееше някакъв далечен ромон, нежен и примамлив като красивия глас на страшно чудовище, което мами жертвата си.
— А може това просто да е вода — проговори високо Хапела с твърд глас.
Часке не отвърна нищо. Двамата братя се приближиха още по-близо един до друг, та всеки да усеща с цялото си тяло другия.
Седяха така доста дълго време.
После Хапеда усети, че Часке се изправи.
— А сега ще влезем вътре. Искам да разбера дали това е вода. — Часке шепнеше, не искаше да говори високо, за да не прокънти гласът му отново.
Хапеда също се изправи и двамата другари се хванаха взаимно за китките на ръцете, за да усещат здрава опора един от друг. Опипвайки предпазливо с крак пода, те се запромъкваха напред. Пещерата се спускаше леко надолу. Те навлязоха доста надълбоко в планината. Когато веднъж се огледаха назад, изходът вече не се виждаше. Около тях нямаше нищо друго освен мрак. Звънкият ромон се бе усилил. Вече се чуваше все по-високо и по-високо, така че накрая те не можаха да разбират дори собствените си думи. Момчетата стиснаха още по здраво ръцете си.
Най-сетне им се стори, че стигнаха извора на звука, който идваше дълбоко отдолу. Грохотът стана оглушителен.
— Вода! — извика високо Часке, за да може Хапеда да го чуе.