Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Ти си боец, Токай-ихто — каза Четансапа, — недей се оставя да те напусне смелостта.
— … смелостта да умра, никога. Да живееш може да бъде по-трудно.
— Токай-ихто! Защо ти не ми се довери веднага и изцяло?
— Защото ти не ми се довери веднага и изцяло. Слънцето вече залезе. Да помълчим, докато се стъмни съвсем. Тогава ще вървя.
Другарите не размениха нито дума повече. Знаеха колко много бе претърпял и как се бе борил Токай-ихто от единадесетата си година насам, откакто бяха прокудили баща му от племето. Веднъж и на него явно бремето му бе натежало, и то в миг, в който им предстоеше да осъществят едно велико свое намерение и неговите хора имаха най-голяма нужда от него. Чапа и Четансапа не знаеха какво да сторят. Болката за вожда и приятеля им ги разтърсваше и макар че бяха бойци, те се чувствуваха безпомощни като деца. С тайните на пещерата в планината бе започнало някога тяхното нещастие и, изглежда, щеше и да се приключи.
Токай-ихто се изправи, взе факлата и напусна шатрата.
Целият бивак бе на крак, защото новината за жертвоприношението на вожда се бе разпространила из всички шатри. Образува се шпалир от мълчаливи хора. Уинона се оглеждаше неспокойно. Унчида не беше тук. На края стоеше заклинателят. Тобиас го гледаше неотстъпно и враждебно.
Бавно, с равномерни крачки, без да поглежда никого, вождът премина през редиците на своите хора. В лявата си ръка стискаше наведената надолу факла. Чапа и Четансапа наведоха очи, когато и те дори не успяха да разменят поглед с Токай-ихто.
Шатри и хора останаха зад гърба на младия вожд. Когато знаеше, че никой вече не го наблюдава, изразът на лицето му стана още по-мрачен, вървежът му още по-тежък. Той пое пътя към пещерата, оттам, откъдето бяха минали и момчетата. Когато стигна до мястото, където Хапеда и Часке бяха седнали заедно, за да се посъветват, той се спря.
Иззад едно дърво пристъпи напред Унчида.
Токай-ихто се опита да избегне срещата. Но Унчида направо му препречи пътя.
Тогава той се спря от уважение пред майката на баща си.
— Токай-ихто, сине мой.
Вождът не отвърна и зачака, без да проявява нетърпение, както изискваше обичаят.
— Токай-ихто… виждаш ли следите от стъпките на момчеДори от мълчанието на Токай-ихто пролича, че той не бе очаквал този въпрос.
— Да — рече той най-после.
— Хапеда и Часке отидоха преди теб в планината, за да се принесат в жертва. Те искат да умрат, за да живееш ти!
Токай-ихто вдигна глава. Благодари мълчаливо. Силите му се напрегнаха и той затича по склона нагоре.
В пещерата двете момчета все още стояха на същото място. Влачещите се стъпки, които бяха чули, спряха отново и през мрака премина тихо, кънтящо, приглушено ръмжене. Беше дълбоко ръмжене, по-дълбоко и по-мощно, отколкото момчетата бяха чували, когато бойците подражаваха на ръмженето на опасната сива мечка по време на мечия танц. Очите на братята бяха широко отворени; те се опитваха да пробият тъмата. Но не се виждаше нищо. Те долавяха само някакъв шум, който обаче не можеха да си обяснят. Счуваше им се, сякаш нещо обикаля, шляпайки по каменистия под.
После нещо се плъзна. Едно огромно тяло се подхлъзна и се пльосна. Това се случи на входа на оттатъшния коридор към голямата пещера.
Отново се разнесе ръмжене, което отекна страхливо и злокобно в неколкократно ехо. Огромните лапи се повлякоха бавно. Те сигурно бяха невъобразимо големи. Остри нокти задраскаха по камъка.
Момчетата знаеха много за мечките. Животното се осланяше на лапите си, когато нападаше. То поваляше жертвата си или я сграбчваше и я притискаше към себе си и я задушаваше и ако тя искаше да се изплъзне, то започваше да бие с лапи и да дере с опасните си нокти месото на своята жертва. Челюстта му беше много силна.
Хапеда затвори за миг очи, за да се съсредоточи напълно. Сега не биваше да припада; това щеше да бъде подлост. Трябваше да устои докрай. Ръката му, която Часке стискаше, се бе вдървила.
Зверът, изглежда, се спря; шумът от лапите му заглъхна. Той бе надушил момчетата. Заръмжа сърдито и опасно. По звука, който се разнесе високо над пода, момчетата разбраха колко едро е животното. Беше много по-високо от тях, макар че навярно все още стоеше на четири крака и не се бе изправило.
Това беше Великата мечка.
Хапеда усети, че го обзема странно спокойствие. Значи истина бе онова, което бе казал лошият дух, и беше добре, дето той бе дошъл тук заедно с Часке. Хапеда се замисли за вожда Токай-ихто. Неговото момчешко сърце принадлежеше единствено нему, с всичката любов и въодушевление, на които беше способно. Хапеда знаеше, че и Разкрачения Часке сигурно изпитва същите чувства. Тук щяха да останат те, докато мечката ги вземе в жертва. Токай-ихто обаче трябваше да живее и не биваше да знае какво се беше случило.