Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Зная, но в бъдеще ще бъдете по-внимателен. Ще прескоча следните три заповеди. Уверен съм, че никога не сте ги престъпвали. Да минем на шестата и деветата. Продължавам:
Случвало ли ви се е да присвоите чуждо имущество?
Но Сабо възкликна възмутен:
— А! Това вече не! Не и не! Аз съм честен човек, отче. Мога да се закълна. Ех, не мога да кажа, че понякога не съм си изчислявал по няколко часа повече работа при някой богат клиент. Или че не надписвам по някой и друг сантим в сметките, само по някой сантим, това не бих могъл да кажа, но да крада! А не! Само това не!
Свещеникът поде строго:
— И една стотинка само да вземеш, е кражба. Не правете вече така.
Случвало ли ви се е да излъжете?
— О, не! Само това не! Аз не съм лъжец. Мога да се похваля с това. Ех, понякога разказвам по някоя шега, не мога да отрека. Сегиз-тогиз казвам нещо невярно, ако имам изгода, това не мога да скрия. Но аз лъжец? О, не, не съм лъжец.
Свещеникът каза само:
— Наблюдавайте се повече занапред.
После произнесе:
— Пожелавали ли сте, или пък притежавали ли сте друга жена освен вашата?
Сабо се провикна съвсем искрено:
— А, това не! О! Това никога не се е случвало, отче! Да излъжа моята бедна жена? Не и не! Ни най-малко, ни наяве, ни насън. Това е самата истина.
Той замълча малко, после добави по-тихо, като че осенен от известно съмнение:
— Ех, когато отивам в града, не мога да кажа, че не се отбивам понякога в тези домове, нали знаете, в публичните домове, колкото да се посмея малко и да променя хавата, за да опитам, виж, това не отричам… Но аз си плащам, отче, винаги си плащам, а щом плащам, все едно, че не е било.
Свещеникът не настоя и му даде опрощение на греховете.
Теодюл Сабо сега работи по ремонта на черквата и се причестява всеки месец.
Ги дьо Мопасан
Покровителят
Той никога не би могъл и да мечтае, че ще се издигне толкова много! Син на провинциален съдебен пристав, Жан Марен беше дошъл, като толкова други, да следва право в Латинския квартал. В различните кръчми, които бе посещавал последователно, той се бе сприятелил с няколко устати студенти, които бистреха политиката пред чаша бира. Той се влюби просто в тях и ги следваше упорито от кафене в кафене, като плащаше даже и консумацията им, когато имаше пари.
После стана адвокат, започна да защищава дела и да ги губи. Но ето че една сутрин узна от вестниците, че един от бившите му приятели от Латинския квартал бил току-що избран за депутат.
Той отново стана негово вярно куче, приятел, който се натоварва с неприятни задачи и ходатайства, когото търсят само когато имат нужда от него и с когото не се церемонят много. Но поради парламентарна случайност депутатът стана министър и шест месеца по-късно Жан Марен бе назначен за държавен съветник.
Той изживя отначало криза на възгордяване до главозамайване. Ходеше по улиците, щастлив, че може да се покаже, като че ли само по външния му вид можеше да се отгатне постът. Намираше начин по най-незначителен повод да каже на продавачите в магазините, в които влизаше, на вестникопродавците и дори на кочияшите:
— Аз, като държавен съветник…
След това съвсем естествено, като последица от високия пост, по професионална необходимост и дълг на великодушен и силен на деня човек, той изпита властна потребност да покровителствува другите. На всички при всякакъв случай предлагаше подкрепата си с неизчерпаема щедрост.
Когато срещнеше по булеварда познато лице, той се приближаваше сияещ, ръкуваше се, осведомяваше се за здравето и заявяваше, без да го питат:
— Знаете, нали, аз съм държавен съветник и съм изцяло на услугите ви. Ако мога да ви бъда полезен за нещо, използувайте ме, без да се стеснявате. В моето положение имам широки възможности.
И той влизаше със срещнатия приятел в някое кафене, искаше перо, мастило, лист хартия — „само един лист, келнер, за едно препоръчително писмо“.
И пишеше препоръчителни писма: десет, двадесет, петдесет писма на ден. Пишеше ги навсякъде — в „Американското кафене“, при „Биньон“, при „Тортони“, в „Мезон-Доре“, в кафене „Риш“, при „Хелдер“, в „Английското кафене“, в „Неаполитанското“, навсякъде. Пишеше на всички републикански чиновници, като се почне от мировите съдии, та се стигне до министрите. И беше щастлив, напълно щастлив.
Една сутрин, като излизаше от дома си, за да отиде в Държавния съвет, заваля дъжд. Поколеба се дали да вземе файтон, но не взе, а тръгна пеш по улиците.