Избрани творби в два тома. Том втори

та никой да не научи къде са, изпрати им перли от хинин, вълнени одеяла, когато научи, че зъбите им тракали от студ, защото дни наред прекарали натикани до гуша в калта на оризовите полета, за да не ги открият самолетите на Червен кръст, накараха хората си да боядисат в червено слънчевата светлина и блясъка на звездите, за да им излекуват скарлатината, нареди да ги пръскат от въздуха с прахове против всякакви насекоми, за да не бъдат изядени от листната въшка на банановите плантации, със самолети им изпращаше дъждове от бонбони и снегове от крем-сладолед, изпращаше им парашути, натоварени с коледни играчки, за да са доволни, докато му хрумна някакво магическо разрешение и по този начин постепенно се отърси от магията на своята памет, забрави за тях, затъна в самотното тресавище на неизброимите еднакви нощи на домашните си безсъници, чу металическите удари в девет, прибра кокошките, които спяха по стрехите на резиденцията, и ги отнесе в кокошарника, още не беше успял да преброи животните и птиците, които спяха по скелетата, когато влезе една прислужница мулатка да събере яйцата, той усети огъня на възрастта й, шумоленето на корсажа й и се хвърли отгоре й, внимавайте, господин генерал, промърмори тя разтреперана, ще се счупят яйцата, да се счупят, голяма работа, каза той, събори я само с един замах, без да я съблича, без да се съблича, обзет от желание да се измъкне от неуловимото удоволствие на този вторник, покрит с петна от зелените лайна на заспалите животни, подхлъзна се, хвърли се в илюзорното замайване на една бездна, набраздена от мъртвешки бледите бръчки на колебанието, рукналата пот и пъшкането на развилняла се жена, лъжливите обещания за забрава, докато падаше, оставяше след себе си дъгата от задъханото дрънчене на златната шпора, като следа от падаща звезда, селитрената диря от пъхтенето си на бърз любовник, кучешкото си скимтене, ужаса си, че още съществува въпреки блясъка и безмълвния тътен на внезапно лумналата искра на смъртта, но в дъното на бездната отново намери насраните стърнища, безсънния сън на кокошките и скръбта на мулатката, която се изправи с рокля, овъргаляна в жълтия петмез на жълтъците, като се вайкаше, ето на, видяхте ли, господин генерал, счупихме яйцата, а той процеди, мъчейки се да укроти яростта си от още едно любене без любов, запиши колко бяха — каза той, ще ти ги прихвана от заплатата, и тогава си тръгна, часът беше десет, в оборите прегледа венците на всяка крава поотделно, видя една от жените си разчекната от болка на пода на бараката си, видя как акушерката извади от утробата й вдигащото пара създание с навита около шията му пъпна връв, беше момче, как да го кръстим, господин генерал, както искате, отвърна той; часът беше единайсет, както през всичките нощи на своя режим той преброи часовите, прегледа бравите, покри клетките с птици, угаси лампите, беше дванайсет, в отечеството цареше спокойствие, целият свят спеше, тръгна към спалнята си през потъналата в мрак къща, през ивиците светлина на мимолетните разсънвания от въртенето на фара, закачи лампата за в случай на тревога, сложи трите мандала, трите ключалки, трите резета, седна на портативния клозет и докато изцеждаше оскъдната си урина, галеше безмилостното създание на изсипания си тестикул, докато спадна отока, приспа го в шепата си, болката секна, но веднага отново се появи като мълниеносна паника, щом през прозореца влезе внезапният полъх на вятър, който идеше откъм селитрените пустини и изсипа в спалнята стърготини от песен, пята от многобройни нежни гласове, питащи за един рицар, който заминал на война, и въздишаха: каква скръб, каква мъка, и се изкачили на една кула да го видят дали си идва, и го видели да си идва, най-после си дойде, слава богу, в подплатен с кадифе ковчег, каква мъка, каква скръб, и гласовете на хора бяха толкова многобройни и така далечни, че той би могъл да заспи с илюзията, че пеят звездите, но се надигна гневен, стига толкова, по дяволите, ревна той, или аз или те, и те си изпатиха, преди да се разсъмне, той нареди да натикат децата в една гемия, натоварена с цимент, и така с песни ги откараха чак до границите на териториалните води, вдигнаха ги във въздуха с динамит, както си пееха, без да им остане време да страдат, и когато тримата офицери, които извършиха престъплението, се заковаха пред него с новината: господин генерал, вашата заповед е изпълнена, той ги повиши с два чина и им връчи медал за вярност, но след това заповяда да ги застрелят без почести, като най-обикновени престъпници, клетите, защото, майка му стара, има заповеди, които могат да се дават, но не могат да се изпълняват. Подобни сурови уроци потвърждаваха едно негово много старо убеждение, че най-опасният враг е в самите нас, в доверчивото сърце, защото дори мъжете, които той въоръжаваше и възвеличаваше, за да крепят неговия режим, рано или късно плюеха ръката, която ги хранеше, той ги унищожаваше с един замах, измъкваше други от нищото, даряваше ги с най-високи чинове, като ги посочваше с пръст в зависимост от импулсите на вдъхновението си, ти ставаш капитан, ти полковник, ти генерал, а всички останали лейтенанти, по дяволите, виждаше ги как растат в униформите си, докато се пръснеха по шевовете, изчезваха от погледа му и само една случайност като разкритието за отвлечените две хиляди деца му позволяваше да разбере, че му е изменил не само един, а целият команден състав на една войска, която не служи за нищо друго, освен да увеличава разходите на мляко, а в решаващия час се изсират в чинията, в която току-що са яли, та нали аз ги родих всичките, мамицата им, създадох ги от ребрата си, спечелих им уважение и хляб и въпреки това нямах нито миг спокойствие, мъчейки се да се предпазя от тяхната амбиция, най-опасните ги държах по-близо до себе си, за да ги следя по-добре, по-малко храбрите изпращах в погранични гарнизони; заради тях беше приел окупацията на морската пехота, майко моя, а не за да се бори против жълтата треска, както беше писал посланикът Томпсън в официалното комюнике, нито за да го пазят от народното недоволство, както говореха политическите емигранти, а за да научат нашите военни на достойно поведение, и така стана, майко; всеки си получи, каквото му беше необходимо, тях ги научиха да ходят с обувки, да си бършат задниците с хартия, да употребяват презервативи, а на мене ми откриха тайната да поддържам паралелни служби, за да отвличам вниманието на военните, като създавам съперничество между тях, измислиха службата за държавна сигурност, главната разузнавателна агенция, националното управление за вътрешен ред и какви ли не още дивотии, които и аз самият не си спомням, по същество всички организации бяха еднакви, но той нареждаше да бъдат учредявани като различни, за да царува по-спокойно сред бурята; караше едните да си мислят, че другите ги дебнат, смесваше с морски пясък барута, предназначен за казармите, забулваше истинските си намерения с лицемерни измислици и въпреки това те въставаха, а той нахлуваше в казармите и бълваше пяна от гняв, крещеше: да се махате оттук, мръсници, защото е дошъл този, който командува тук, и всяваше ужас сред офицерите, които се тренираха в точна стрелба по неговите портрети, да се разоръжат, заповядаше той, без да се спира, но с толкова властен гняв в гласа, че те сами предаваха оръжието си, да свалят тези достойни само за мъже униформи, и те ги сваляха; господин генерал, разбунтува се базата „Сан Херонимо“ — той влезе през голямата порта, влачейки оскърбен старческите си крачища през строените в две редици, които му отдадоха почести като на главнокомандуващ, влезе в салона на разбунтувалото се командуване, без охрана, без никакво оръжие, като крещеше, пламнал от властен гняв, лягайте по корем на пода, защото е дошъл този, който всичко може, на земята, копелета, деветнадесетте офицери от генералния щаб се хвърлиха на пода по корем; развеждаха ги из крайбрежните селища, като ги караха да ядат пръст, за да разберат колко струва един военен без униформа, копелета, и чу над другите крясъци в разбунтуваната казарма собствените си безапелационни заповеди да се застрелят в гръб подбудителите на метежа, изложиха на показ труповете, закачени за глезените, та да не остане човек, неразбрал как свършват онези, които плюят срещу бога, разбойници, но неприятностите не свършваха с тези кървави чистки, защото при най-дребното нехайство отново се изправяше пред заплахата на оня паразит с пипала, за който си мислеше, че го е изтръгнал от корен, а той отново се множеше под покрива на неговата власт, под сянката на неизбежните привилегии и трохите от властта и користното доверие, което трябваше да гласува на най-смелите офицери дори против волята си, защото беше невъзможно да се задържи на власт както без тях, така и с тях, обречен завинаги да диша същия въздух, който го задушаваше, по дяволите, не е справедливо, така както беше невъзможно да се живее в непрекъснат страх, както чистият ми генерал Родриго де Агилар, който беше влязъл в кабинета ми мъртвешки блед, жаден да узнае какво се е случило с онези две хиляди деца, донесли ми най-голямата премия, защото всички говорели, че сме ги удавили в морето, а той най-невъзмутимо му каза да не се доверява на клеветите на безотечествениците, приятелю, децата растат в мир благодарение на бога, каза му той, всяка вечер ги слуша да пеят ей там, каза той, като оп�