Избрани творби в два тома. Том втори

�зпира тълпите, които бяха докарвани като стада добитък, под смъртна заплаха: дипломатите, поискали аудиенция, за да посредничат в конфликта, се сблъскаха с абсурдния факт, че самите висши служители представят пред тях като истински легендите за неговите странни болести: не можел да ги приеме, защото в корема му се завъдили жаби, не можел да спи другояче освен прав, за да не си причинява болка с гребена на игуана, който растял на гръбначния му стълб, криеха от него протестните послания и жалбите от цял свят, бяха скрили една телеграма от папата, в която беше изразена нашата апостолска мъка по повод съдбата на невинните, в затворите нямаше място за повече разбунтували се бащи, господин генерал, няма деца за тегленето в понеделник, майка му стара, в каква каша сме се забъркали. Въпреки това той не прецени истинските размери на провала, докато не видя наблъсканите като добитък пред кланица деца във вътрешния двор на пристанищната крепост, видя и как излизаха от мазетата и се щураха като кози, заслепени от блясъка на слънцето след толкова месеци нощен ужас, изгубиха се в светлината и бяха толкова много, че на него не му се видяха като две хиляди отделни същества, а като едно огромно безформено животно, което издаваше неопределено зловоние на опърлена козина и шумеше като подземни води и чиято сложна природа го предпазваше от унищожението, защото не беше възможно да се сложи край на подобно количество човешки същества, без да остане следа от ужас, която щеше да обиколи земята, майка му стара, няма какво да се прави, и с това убеждение той свика върховното командуване — четиринайсет разтреперани майори, които никога не са били толкова опасни, защото никога не са били толкова изплашени, на всеки отдели толкова време, колкото беше необходимо, за да го погледне изпитателно в очите, огледа ги един по един и тогава разбра, че е сам срещу всички, и затова постоя така с високо вирната глава и с твърд глас ги призова към единство, сега повече от всякога, за доброто име и честта на въоръжените сили, прости им всички предишни обвинения, като удари със свит юмрук по масата, за да не разберат, че трепери от неувереност, и им заповяда и занапред да останат по постовете си и да изпълняват дълга си все така прилежно и авторитетно, както са го правили досега, защото моето върховно и неотменимо решение е, че тук не се е случило нищо, заседанието се отлага, аз нося цялата отговорност за всичко. Като първа предпазна мярка той извади децата от пристанищната крепост и с фургони ги изпрати през нощта в най-слабо населените области на страната, докато той се противопоставяше на бурята, предизвикана от официалната и тържествена декларация, че това не е вярно, че не само че няма никакви деца в ръцете на властта, но и че в затворите не е останал нито един затворник от никакъв вид и че мълвата за масовото похищение е клевета на безотечествениците, за да всеят смут в душите на хората, вратите на страната са отворени за този, който иска да установи истината, да заповядат да я търсят; дойде една комисия от Обществото на народите, която преобърна и най-скритите камъни в страната и разпита когото си искаше и както си искаше с такива подробности, че Бендисион Алварадо беше принудена да попита кои бяха тези нахалници, облечени като спиритисти, които нахълтаха в къщата й, за да търсят две хиляди деца под креватите, в кошницата за шев, в буркана с четките; най-накрая те заявиха публично, че намерили затворите заключени, в страната царял мир, всичко било на място, не намерили никакъв знак, който да потвърди публичното подозрение, че е било допуснато нарушение на човешките права, било с преднамерени действия или от небрежност, спете си спокойно, господин генерал, те си заминаха и той ги изпрати, махайки от прозореца с поръбена кърпичка и с чувството на облекчение, че нещо се беше свършило завинаги, сбогом, мухльовци, спокойно море и щастливо плаване ви желая, въздъхна: свърши се бъркотията, но генерал Родриго де Агилар му напомни, че не се е свършила, бъркотията не беше свършила още, защото децата все още са тук, господин генерал, и той се плесна с ръка по челото, по дяволите, съвсем беше забравил за това какво ще направим с децата. Мъчейки се да се отърве от тая лоша мисъл, докато му хрумне някое по-умно решение, накара да измъкнат децата от скривалището им в джунглата и да ги отведат в противна посока към провинциите с вечни дъждове, където нямаше издайнически ветрове, които да разнесат гласовете им, където сухоземните животни изгниваха, както си вървяха, и по думите растяха водни лилии и октоподите плуваха сред дърветата; беше заповядал да ги отведат в пещерите на Андите сред вечните мъгли, та никой да не научи къде са, изпрати им перли от хинин, вълнени одеяла, когато научи, че зъбите им тракали от студ, защото дни наред прекарали натикани до гуша в калта на оризовите полета, за да не ги открият самолетите на Червен кръст, накараха хората си да боядисат в червено слънчевата светлина и блясъка на звездите, за да им излекуват скарлатината, нареди да ги пръскат от въздуха с прахове против всякакви насекоми, за да не бъдат изядени от листната въшка на банановите плантации, със самолети им изпращаше дъждове от бонбони и снегове от крем-сладолед, изпращаше им парашути, натоварени с коледни играчки, за да са доволни, докато му хрумна някакво магическо разрешение и по този начин постепенно се отърси от магията на своята памет, забрави за тях, затъна в самотното тресавище на неизброимите еднакви нощи на домашните си безсъници, чу металическите удари в девет, прибра кокошките, които спяха по стрехите на резиденцията, и ги отнесе в кокошарника, още не беше успял да преброи животните и птиците, които спяха по скелетата, когато влезе една прислужница мулатка да събере яйцата, той усети огъня на възрастта й, шумоленето на корсажа й и се хвърли отгоре й, внимавайте, господин генерал, промърмори тя разтреперана, ще се счупят яйцата, да се счупят, голяма работа, каза той, събори я само с един замах, без да я съблича, без да се съблича, обзет от желание да се измъкне от неуловимото удоволствие на този вторник, покрит с петна от зелените лайна на заспалите животни, подхлъзна се, хвърли се в илюзорното замайване на една бездна, набраздена от мъртвешки бледите бръчки на колебанието, рукналата пот и пъшкането на развилняла се жена, лъжливите обещания за забрава, докато падаше, оставяше след себе си дъгата от задъханото дрънчене на златната шпора, като следа от падаща звезда, селитрената диря от пъхтенето си на бърз любовник, кучешкото си скимтене, ужаса си, че още съществува въпреки блясъка и безмълвния тътен на внезапно лумналата искра на смъртта, но в дъното на бездната отново намери насраните стърнища, безсънния сън на кокошките и скръбта на мулатката, която се изправи с рокля, овъргаляна в жълтия петмез на жълтъците, като се вайкаше, ето на, видяхте ли, господин генерал, счупихме яйцата, а той процеди, мъчейки се да укроти яростта си от още едно любене без любов, запиши колко бяха — каза той, ще ти ги прихвана от заплатата, и тогава си тръгна, часът беше десет, в оборите прегледа венците на всяка крава поотделно, видя една от жените си разчекната от болка на пода на бараката си, видя как акушерката извади от утробата й вдигащото пара създание с навита около шията му пъпна връв, беше момче, как да го кръстим, господин генерал, както искате, отвърна той; часът беше единайсет, както през всичките нощи на своя режим той преброи часовите, прегледа бравите, покри клетките с птици, угаси лампите, беше дванайсет, в отечеството цареше спокойствие, целият свят спеше, тръгна към спалнята си през потъналата в мрак къща, през ивиците светлина на мимолетните разсънвания от въртенето на фара, закачи лампата за в случай на тревога, сложи трите мандала, трите ключалки, трите резета, седна на портативния клозет и докато изцеждаше оскъдната си урина, галеше безмилостното създание на изсипания си тестикул, докато спадна отока, приспа го в шепата си, болката секна, но веднага отново се появи като мълниеносна паника, щом през прозореца влезе внезапният полъх на вятър, който идеше откъм селитрените пустини и изсипа в спалнята стърготини от песен, пята от многобройни нежни гласове, питащи за един рицар, който заминал на война, и въздишаха: каква скръб, каква мъка, и се изкачили на една кула да го видят дали си идва, и го видели да си идва, най-после си дойде, слава богу, в подплатен с кадифе ковчег, каква мъка, каква скръб, и гласовете на хора бяха толкова многобройни и така далечни, че той би могъл да заспи с илюзията, че пеят звездите, но се надигна гневен, стига толкова, по дяволите, ревна той, или аз или те, и те си изпатиха, преди да се разсъмне, той нареди да натикат децата в една гемия, натоварена с цимент, и така с песни ги откараха чак до границите на териториалните води, вдигнаха ги във въздуха с динамит, както си пееха, без да им остане време да страдат, и когато тримата офицери, които извършиха престъплението, се заковаха пред него с новината: господин генерал, вашата заповед е изпълнена, той ги повиши с два чина и им връчи медал за вярност, но след това заповяда да ги застрелят без почести, като най-обикновени престъпници, клетите, защото, майка му стара, има заповеди, които могат да се дават, но не могат да се изпълняват. Подобни сурови уроци потвърждаваха едно негово много ст