Скритият оазис

— Не гледай — извика Флин, сграбчи Фрея за рамото, обърна я по корем и натисна лицето й в пясъка. — Затворете си очите! И двамата!

Досега мълниите се появяваха за миг, лумваха ярко и угасваха като падащи звезди. Този път светлината се задържа — огнено острие, което се издигаше все по-нагоре и в същото време се разширяваше; раздели стените на долината отново, оттласна ги назад и се превърна в извисяващ се огнен обелиск. Светлината за миг остана неподвижна, като леко се поклащаше, тътенът се усили, изпълни цялата пустиня. Фрея имаше любопитното чувство, че е прогорена, без да чувства никаква болка. След това, сякаш показала същността си, светлината изведнъж се оттегли, върна се в земята като мъждукащ пламък и стените на дефилето се затръшнаха над нея.

Фрея отвори очи. Виждаше всичко в оранжево. За един кратък миг си помисли, че ретината й е повредена, после осъзна, че се взира в цвете, деликатен оранжев цвят, изникнал някак си сред пустошта.

„Това затворено цвете е пустинна орхидея. Казвали са ми, че е много рядка. Запази я и си спомняй за мене.“

Тя се усмихна, протегна ръка и стисна ръката на Флин. Сигурна беше, че всичко ще се оправи.

След като се окопитиха, тримата напразно потърсиха някаква следа от Скрития оазис. Отказаха се и Саид ги поведе през върха на Гилф Кебир.

Необяснимо как, но слънцето се беше преместило назад. Когато избягаха от долината, беше доста по на запад. Сега беше точно над главите им, а часовникът на Флин показваше два и четвърт. Бяха прекарали в оазиса само шест часа. Струваше им се обаче, че са били там цял живот.

Вървяха на север, после свиха в тясна цепнатина, която се спускаше на изток и отвеждаше до пясъка на пустинята.

— Много е сигурна — каза египтянинът и потупа скалата с ръка. — Няма да мръдне.

— Радвам се да го чуя — изсумтя Флин.

В долния край цепнатината се разширяваше в малка котловина и там, на сянка, беше ланд крузърът на Захир.

Пийнаха вода и поговориха за Захир — скърбяха за него. Саид извади кутията за първа помощ и се погрижи за раните на Флин.

— Не се дръж като жена — мърмореше неодобрително, докато англичанинът пъшкаше и потръпваше. Качиха се в джипа и потеглиха през пустинята, следваха линията на скалата на юг, обратно към скалната кула и вратата в пясъка.

Но тя вече не беше там. Откриха майкролайта лесно — блестящо розово петно, което се открояваше в пустинята като боя върху бял лист. Извитият сърп от черен камък се беше разбил на парчета. Всичко, което бе останало от него, бяха разпръснати късове безличен стъклен камък, които нямаха нищо общо с предишната си форма. А там, където трябваше да е Устата на Озирис, беше пусто — само равен пясък, абсолютно гладък, идеално чист. Дори правоъгълната дупка с лоста беше изчезнала, скалната стена беше съвсем гладка. Единственото, което намериха — знак, че тук се е случило нещо необичайно, — беше тънък метален триъгълник, стърчащ няколко сантиметра над пясъка като малка черна перка. След внимателно проучване се оказа връх на хеликоптерно витло. Недалеч в пясъка имаше и слънчеви очила със счупено стъкло.