Момчешки живот

— Аха! — Бен наостри уши. — Така и урокът няма да е толкова ужасен!

С това въпросът бе уреден, стига родителските тела да не са против. Но всяка година ние се събирахме и отивахме заедно на карнавала в петък вечер от шест и половина до десет, а родителите ни винаги ни бяха пускали. Всъщност това беше единствената нощ, в която могат да отидат деца на нашата възраст. В събота сутринта и следобед беше времето, отделено за чернокожите посетители, а в събота през нощта беше мигът на по-големите деца. След това до десет заранта в неделя поляната в парка вече беше празна, с изключение на няколко шепи стружки, смачкани картонени чаши и остатъци от кочани с билети, които екипът по почистването бе оставил, както куче маркира територията си.

Денят отмина в бавно пълзене в плен на тръпката на очакването. Ковашкия мях ме нарече тъпоглавец два пъти и накара Джорджи Сандърс, задето се бе обадил остроумно, да стои с нос, притиснат към кръг на черната дъска. Лад Дейвин отиде при директора, понеже си рисувал неприлична картинка на вътрешната корица на тетрадката си и Демонката се закани, че щяла да вкара Ковашкия мях в пътя. Определено не исках да нося масивните кафяви обувки на учителката оттук нататък…

От къщата ни, докато се спускаше синият здрач и изгряваше нахапаната луна, можех да видя светлините на карнавала „Брендиуайн“. Виенското колело се въртеше, озарено в червено. Централната алея сияеше, окичена с бели крушки. Над покривите на Зефир и към мен се стелеха музика на калиопа138, смях и радостни писъци. Имах в джоба си пет долара — подарък от татко. Бях се увил в подплатеното си с вълна яке, за да не ми е студено. Бях готов да се развихря.

Сестрите Глас живееха на около половин миля от къщи, на „Шантък Стрийт“. По времето, когато стигнах там с Рокет, почти седем без петнайсет, колелото на Дейви Рей вече бе паркирано до това на Бен пред входа на дома на музикантките, на вид досущ като къща от сладкиши, на която и Хензел и Гретел биха завидели. Оставих Рокет и се качих на верандата. През затворената врата ясно се чуваше трясъкът на клавишите на пиано. След това високият, напевен глас на г-ца Синьогласна каза:

— По-нежно, Бен, по-нежно!

Натиснах звънеца. Обадиха се камбанки и госпожицата попита:

— Би ли отворил вратата, Дейви Рей?

Дейви Рей ме пусна вътре, а блъскането по клавишите продължи. От измъченото изражение на приятеля ми стана ясно, че не е добре за здравето да слушаш как Бен до безкрай кове едни и същи пет ноти.

— Уинифред Озбърн ли дойде? — обади се г-ца Синьогласна над цялото това дрънчене.

— Не, госпожо, Кори Макенсън — обясни й Дейви Рей. — И той ще изчака Бен.