Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Погледнах надолу от същото място. Ъгълът на наблюдение бе крайно неудобен, а и единствената светлина наоколо идваше от факлите на стражата. Ако трябва да бъда честна, бях успяла да си съставя много по-ясна представа за релефа в мига, в който минах под него в каретата на майка ми — тогава поне беше светло. Вярно, и сега виждах извивките на тялото, отровните зъби и зейналите челюсти, готови да погълнат някого. Но иначе змията пазеше ревностно тайните си. Вторачих се толкова силно в нея, че ми се зави свят и имах чувството, че ще падна. Затова отскочих рязко назад и само свих рамене.
Брат Гуидо поклати глава и промърмори:
— Очевидно сме слепи.
— Може би е нещо, което може да се види само от долу — предположих аз.
— Или може би змията символизира просто династията Сфорца и този замък като главен щаб на новата армия. И нищо друго.
— Но това не ни приближава ни на йота към картата! — озъбих се аз. — Дай пак да видя! — Приближих се към бойниците и се приведох одве и камъните за втори път смачкаха кокалите ми. Обаче този път зърнах и нещо друго. Друга плоча и друг релеф, точно до змията. — Тук има още нещо! — просъсках, самата аз вече змия. — Някаква фигура. На мъж. Не… Има ореол! Светец!
— Дай да видя! — Брат Гуидо почти ме избута от мястото ми. — Да, права си! — Главата му пак се появи.
— Видя ли кой точно е този светец?
— Няма нужда да гледам. Знам. Това е Сант Амброджо, светецът покровител на Ломбардия. Хората тук се обръщат към него по всякакви поводи — от умиращ кон до изгубена котка, кръщават децата си на него, призовават го даже за ударен пръст на крака. Той е, няма никакво съмнение!
Отскочи назад и приклекна в сенките до мен.
— А каква е историята му? — попитах. — С какво е известен?
— С нищо. Освен… — Не довърши и ме фиксира с изумителните си очи.
— Освен?
— Възвърнал е зрението на един слепец! — изрече тихо и възбудено той.
— Сериозно? — Не успях да сдържа иронията си, защото бях наясно с тези чудеса. Знаех, че те са просто поредният номер, с който църквата обираше парите на бедните хорица.
— Това е! — Той забрави, че трябва да шепне, и се наложи да го усмиря. — Светецът ще ни помогне да прогледнем!
Въпреки съмненията си усетих, че в гърдите ми се надига старото, добре познато вълнение.
— Но как ще го направи? — прошепнах. — И къде?
— Това е лесно. Да идем да го попитаме!
— Той си е все още тук, в Милано?
— Никога не е напускал града.
— Би ли пояснил, моля?
— Мавъра го почита в църквата на манастира „Санта Мария деле Грацие“ и изисква и войниците му да бъдат набожни — безсъмнено иска да се подмаже на Негово светейшество папата. — Гласът му бе натежал от ирония така, както зъбите на змията — с отрова. — Говори се, че е издигнал Милано с меч и кръст.
— Е, и?
— Ние пък ходим в по-голяма църква — няма как, твърде много сме. Тя се нарича „Сант Амброджо“ — „Свети Амброзий“, и се намира недалече и от „Санта Мария деле Грацие“, и от тук. Светецът си е все още там — по-точно мумифицираното му тяло, в гробница с двама по-нисши светци, и всеки, който желае, може да го види в криптата! Всички в Милано знаят легендата. Някакъв слепец прогледнал само като съзерцавал мумифицираното тяло на свети Амброзий. Със силата на тези свети останки мракът за слепеца бил разкъсан и той отново зърнал светлината на белия ден! — цитира триумфално.
— Добре де, но кога е следващата ви служба? — подметнах нетърпеливо. — Неделя е след… — Започнах да броя на пръсти.
— След шест дена — довърши той. — Твърде далече е. А и тогава целият полк ще бъде с мен. Ние обаче трябва да действаме бързо!
С тези думи той се приведе отново през бойниците и преди да успея да го попитам какво възнамерява да прави, брат Гуидо се провикна с все сила:
— Хей, Лука!
Жизнерадостен глас отдолу:
— Какво по…? О, Гуидо, ти ли си? Нали гледаше онова красиво венецианско парче?
— Тя си е заключена и похърква — отговори брат Гуидо. Справяше се добре с грубия войнишки език — сливаше и скъсяваше думите си и разваляше красивия си говор. — Ти ли застъпваш след мен?
— Аха! До полунощ. Обаче няма проблеми — и без това пак щях да я гледам в сънищата си, ама сети се как! — Почти го видях как се хваща за пакета си. Другият страж се разсмя гърлено.