Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Нана Сарпелие направи отрицателен жест с глава.
— Тя имаше известна прилика с теб. Беше едра цъфтяща жена с пълна фигура. Точно по вкуса ми.
— В такъв случай предложи й да се върне при теб.
— Ах, това вече е невъзможно. Докато бях в Испания, тя си намерила друг любовник. Наистина, аз се опитах да я придумам, ала тя не прояви отзивчивост.
— Навярно все пак би могъл да й внушиш, че е грешка да отблъсне такъв истински кавалер, какъвто си ти!
— Сарказмът ти не е уместен — каза Дюпре. — Вече виждам, че трябва да те възпитам на ред и дисциплина, както Камий.
— Последното едва ли ще си струва загубеното време, ако тази Камий…
— Камий е мъртва. — При вила на ужасеното й лице той се разля в блажена усмивка. — Не можех да допусна да продължава да живее и да споделя леглото на друг мъж. По-нататъшният й живот би осквернил ролята, която играеше.
— Ролята ли?
— Вече ти казах, че беше актриса. — Дюпре посочи с ръка един голям гардероб. — Там вътре ще намериш рокля и перука. Двете принадлежаха на Камий, но аз съм сигурен, че и на теб ще ти прилегнат добре. Облечи ги!
Смаяна, тя го изгледа. Какви ли перверзни игри му бяха по вкуса?
— Е, ама какъв смисъл имаше да идваш, ако нямаш намерение да ми се подчиняваш?
Тя тръгна към гардероба.
— Намисли ли вече как ще отстраниш от пътя невръстния крал?
— Вероятно посредством отрова. Един аптекар на улица „Марат“ ще ми набави всичко необходимо. Отровата е метод, към които би прибягнал и Робеспиер, защото е надежден и разумен. За ръкопашна борба не ми стига сила.
— Кралят е само на осем години. Той едва ли би могъл да се бори, за да…
— Нито дума повече за краля, разбра ли ме? Обличай роклята!
Двадесетина минути по-късно тя стоеше пред него в розова брокатена рокля и пъхаше кестенявите си коси под модно фризираната сива перука.
Гледката предизвика възбудата на Дюпре.
— Великолепно — изрече той, останал почти без дъх. — Притежаваш сила, каквато Камий никога не е имала. — Той извади от джоба си малка сребърна табакера за емфие. — Наведи се към мен! Последна операция!
С неподвижно лице тя приклекна пред него.
Той отвори табакерата за емфие, извади от него сърцевидна изкуствена бенка и я прикрепи точно над левия крайчец на устата й.
— Така, сега изглеждаш отлично! — Малко неуверено той затвори кутийката и я пъхна в джоба си. — Коленичи!
Нана се поколеба, после паша на колене пред креслото му.
— Много хубаво! А сега думите! Трябва да ги произнасяш доста убедително, иначе ще се разгневя много!
— Какви думи?
Гласът му прозвуча високо и хленчещо:
— Раул, обещай ми, че ще бъдем винаги заедно! Ти си хубавото, скъпо момче на мама! Никога вече няма да те наказвам!
Тя повтори думите.
Той й зашлеви плесница.
— Трябва да звучи по-искрено! Още веднъж!
Нана понечи да каже нещо, после се отказа и си пое дълбоко дъх, но очите й проблеснаха гневно, след това повтори думите.
— Така е по-добре. И кажи сега: „Бях много лоша, когато те затворих в дървения сандък с онова отвратително животно.“
Нана повтори изречението.
Той се наведе напред, като дишаше на пресекулки, късо, задъхано.
— Моля те за прошка!
— Моля те за прошка! — Нана го погледна. Лицето му се беше изкривило в сладострастна конвулсия.
— Кажи го още веднъж!
— Моля те за прошка! — Нана помълча известно време, после попита: — Това ли е всичко?
— Не. — Дюпре се усмихваше. Погледът му беше опиянен от страст. — Следва най-важното. Сега ми целуни ръката!
На вечерята Катрин не заговори направо Луи Шарл, а най-напред се постара да се сприятели със семейство Симон. За нейна почуда установи, че това не беше толкова трудно. Както й беше разказал Франсоа, те бяха груби, недодялани и твърде ограничени, ала добродушни по природа. Катрин реши, че жената е по-приятна от мъжа. Мадам Симон беше дребничка, закръглена особа с грубовати мъжки черти и осеяно с пъпки лице, но усмивката й беше топла и сърдечна. Тя изглежда наистина беше обикнала детето от все сърце.
Едва когато мъжете седнаха да играят на карти, а мадам Симон се оттегли с плетивото си до печката. Катрин се осмели, като че ли между другото, да тръгне към седящия до прозореца Луи Шарл, който се беше задълбочил в четене на книга.
— При печката е твърде горещо — каза тя. — Мога ли да седна чук при тебе?
— Както желаете, гражданко. — Мнителният му поглед отново се плъзна към книгата.
Съчувствие обзе Катрин. Франсоа беше казал, че момчето е надраснало годините си и сега тя разбра какво е имал предвид. Сериозното му и зряло поведение беше по-скоро тъжно, отколкото неподходящо. Тя седна срещу него и огледа момчето от главата до петите през спуснатите си мигли. Прелестно като картинка дете, което обаче не приличаше много на Мария Антоанета. То притежаваше нейните светли коси и поразяващо сините й очи, раздалечени едно от друго, но като цяло чертите му бяха по-красиви от онези на майка му.