Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Може пък и да съдера кожата на Елайда, когато ми падне в ръцете — каза тя, след като каретата тръгна. — Това глупаво дете е направило задачата ми почти невъзможна.
А след това се разсмя така внезапно, че Дайгиан се опули, а Корел се ухили в очакване да чуе нещо много забавно. И двете не я разбраха, а и тя не се опита да им обясни. През целия й живот най-бързият начин да я заинтересуват беше като й кажат, че нещо е невъзможно. Но пък, от друга страна, бяха изтекли двеста и седемдесет години от последния път, когато се беше сблъскала с неизпълнима задача. Всеки ден можеше да се окаже последният й, но младият ал-Тор щеше да е подходящият край на всичко.
ГЛАВА 20
Шарки в шарките
Севанна изгледа с презрение прашните си спътнички, насядали в кръг с нея на малката полянка. Почти обезлистените клони над главите им хвърляха малко сянка, а мястото, където Ранд ал-Тор ги бе обсипал с гибел, бе на повече от сто мили на запад, но очите на всички жени шареха неспокойно, сякаш още се озъртаха боязливо през рамо. Без шатрите за потене никоя от тях не можеше да се почисти както трябва, освен да умие набързо лицето и ръцете си в края на деня. Осем малки сребърни чашки, всяка с различна големина, бяха подредени от едната страна върху сухите листа, плюс една очукана по време на бягството сребърна кана, пълна с вода.
— Или Кар-а-карн не ни преследва — каза тя, — или не е могъл да ни намери. И едното, и другото ме задоволява.
Няколко от жените направо подскочиха. Кръглото лице на Тион пребледня и Модара я потупа по рамото. Модара можеше да мине за хубавелка, ако не беше толкова висока и ако не се държеше майчински с всеки срещнат. Аларис се зае някак прекалено напрегнато да оправя полите си, по които впрочем нямаше и една гънка, преструвайки се, че не обръща внимание на онова, което не искаше да види. Челюстта на Мейра увисна — било заради страха на останалите от Кар-а-карн, било заради нейния собствен. Защото имаха причини да се страхуват.
Бяха минали цели два дни от битката, а по-малко от двадесет хиляди копия се бяха събрали отново около Севанна. Терава и повечето от Мъдрите, които бяха отишли на запад, все още ги нямаше, в това число и всички останали, привързани към нея. Някои от липсващите със сигурност се оттегляха към Камата на Родоубиеца, но колцина нямаше повече да видят изгрева на слънцето? Никой не помнеше такава касапница, толкова много загинали за толкова кратко време. Дори алгай’д’сисвай нямаше да могат скоро да се окопитят, за да танцуват истински танца на копията. Основание да се боиш, но не и такова, че да го покажеш като някой влагоземец, открит и оголен да го видят всички.
Риале поне като че ли го проумя.
— Ако ще го правим, да го направим — измърмори тя смутено. Тя бе една от тези, които бяха подскочили.
Севанна извади от кесията си едно малко сиво кубче и го постави върху кафявите листа по средата на кръга. Сомерин опря длани на коленете си и така се наведе да го огледа, че за малко да изпадне от блузата си. Носът й почти докосна кубчето. Всяка от шестте му страни беше покрита със сложно заплетени шарки, а по-отблизо човек можеше да види още по-малки шарчици, вплетени в по-големите, и в тях — други, още по-малки, и още — още по-мънички, едва забележими. Как беше възможно да ги направят тези, най-малките — толкова фини и така съвършени, Севанна и представа си нямаше. Беше си мислила, че кубчета е от камък, но вече не беше сигурна. Вчера, без да иска, го бе изпуснала върху скалите и върху резбата не бе останала и една драскотина. Стига наистина да беше резба. Това нещо трябваше да е тер-ангреал; това поне знаеха.
— Възможно най-тънката нишка на Огън трябва съвсем леко да го докосне ето тук, на това, дето прилича на извит лунен сърп — каза тя, — и още една отгоре, върху знака, приличащ на мълния.
Сомерин се изправи много бързо.
— И какво ще стане тогава? — попита Аларис и се почеса по косата. Жестът й изглеждаше неволен, но тя винаги намираше начин да напомни на всички, че косата й е черна вместо обичайната жълта или рижа.
Севанна се усмихна. Изпитваше наслада, когато знаеше неща, които те не знаят.
— Ще го използвам, за да призова влагоземеца, който ми го даде.