Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Забързана по коридорите на двореца, Мин не обръщаше внимание на поздравите на познатите Деви — дори не й хрумваше, че проявява невежливост. Подтичването никак не беше лесно с дебелите токове на тези обувки. На какви глупости само бяха готови жените заради мъжете! Не че Ранд я беше помолил да носи обувките, но още първия път тя ги бе обула, мислейки си за него, и беше забелязала как се усмихна. Харесали му бяха. Светлина, какви ги вършеше само. Да мисли за обувки! Изобщо не трябваше да ходи до покоите на Колавер. Тя спря, примигна да махне сълзите, напиращи в очите й, и пак се затича.
Както обикновено, пред вратата с врязаните в нея позлатени изгряващи слънца клечеше цяла тумба Деви. Шуфите им висяха свободно на раменете и копията лежаха кротко на коленете им, но ако някой си помислеше, че са се отпуснали небрежно, щеше много да сбърка. Бяха като леопарди, готови да скочат и да убият. Обикновено Девите притесняваха Мин, въпреки че бяха дружелюбни. Днес обаче щеше да й е все едно, дори да се бяха забулили.
— Той е в много лошо настроение — предупреди я Риалин, но не понечи да я спре. Мин бе една от малкото, на които беше позволено да влизат при Ранд без предупреждение. Тя изпъна сетрето си и се постара да си придаде по-спокоен вид. Сама не беше сигурна защо бе дошла. Освен че Ранд я караше да се чувства сигурна. Да го изгори дано! Преди никога не бе имала нужда от някого, за да се чувства сигурна.
Прекрачи прага и се слиса. В залата цареше хаос. Бляскащи късове все още се крепяха по част от позлатените рамки на огледалата, но повечето стъкло се беше пръснало натрошено по пода. Тронът, който беше стоял върху подиума, беше треснат в една от стените и от него бяха останали само позлатени отломки. Една от стойките за светилници, от тежко желязо, беше огъната на клуп. Ранд седеше на един стол по риза и със засукани ръкави, отпуснати ръце, отметнал глава и зяпнал в тавана. С празен поглед. Около него танцуваха образи и пламваха и примигваха цветни аури — в това той беше като Айез Седай. Когато видеше Ранд или Айез Седай, тя винаги си мислеше за фойерверките на Илюминаторите. Той сякаш изобщо не бе забелязал влизането й. Строшени късчета стъкло запращяха под обувките й. Лошо настроение, как не!
Въпреки това тя не изпита страх. Не и от него, не можеше дори да си представи, че Ранд би могъл да й навреди. Чувствата й към него бяха толкова силни, че почти можеха да заличат спомена за видяното в покоите на Колавер. Тя отдавна се беше примирила с безнадеждната си любов. Нищо друго нямаше значение — нито че беше неук селянин, нито кой или какво се бе оказал, нито че бе орисан да полудее и умре, ако преди това не бъдеше убит. „Не бих имала нищо против дори да споделя съдбата му“ — помисли си тя и разбра колко здраво се е оплела, след като сама можеше да се лъже. Длъжна беше да го признае. Елейн имаше право на част от него. Тя, както и онази жена, Авиенда, която тепърва й предстоеше да срещне. „Това, което не можеш да поправиш, трябва да го преживееш“ — често казваше леля й Джан. Но пък чак толкова да се е побъркала? Светлина, тя винаги се беше гордяла със здравия си разум.
Влюбена в мъж, който дори не го знаеше и който щеше да я отпрати, ако го разбереше. Мъж, за когото беше сигурна, че е влюбен в нея. Както и в Елейн. И в тази Авиенда също. Това тя го отмина на бегом. Каквото не можеш да поправиш… Той беше влюбен в нея и отказваше да го признае. Нима си мислеше, че след като Луз Терин Теламон е убил любимата си жена, и той е обречен да го направи?
— Радвам се, че дойде — каза той изведнъж, все така втренчен в тавана. — А аз си седя тук сам. Сам. — Ранд се изсмя горчиво. — Херид Фел е мъртъв.
— Не! — прошепна тя. — Не и този мил старец. — Тя се просълзи.
— Разкъсали са го. — Гласът на Ранд бе изтощен. — Идриен припаднала, когато го намерила. Половината нощ останала вцепенена и когато я вдигнали, едва се съвзела. Една от жените в школата й дала нещо, за да заспи. Последното много я смути. Дойде при мен и се разплака, и… Трябва да са били твари на Сянката. Какво друго би могло да го разкъса така жестоко? — Той удари с юмрук по облегалката на стола толкова силно, че дървото изпращя. — Но защо? Защо е бил убит? Какво толкова можеше да ми каже?
Мин се напрегна да помисли. Напрегна се най-искрено. Господин Фел беше философ. Двамата с Ранд обсъждаха какво ли не — от значението на различните части на Пророчествата за Дракона до природата на дупката в затвора на Тъмния. Той й беше давал книги, много умни книги, особено когато се мъчеше да отгатне какво точно се говори в тях. Беше философ. И никога вече нямаше да й даде книга. Беше толкова мил старец, вечно потънал в света на мисълта — и вечно се стряскаше, когато забележеше нещо извън него. Тя пазеше като ценно съкровище една бележчица, която той беше написал до Ранд. Беше казал, че е хубава и че го разсейвала. А сега беше мъртъв. Светлина, до гуша й беше дошло от толкова смърт!