Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Не биваше да ти го казвам.
Тя се сепна; не беше чула Ранд да прекосява залата. Пръстите му погалиха бузата й. Да изтрият сълзите й.
— Извинявай, Мин — каза той тихо. — Изглежда, всякаква добрина вече ме е оставила. Човек е загинал заради мен, а единственото, което ме тревожи, е защо е бил убит.
Тя го прегърна и зарови лице в гърдите му. Не можеше да спре да плаче.
— Влязох в покоите на Колавер. — Образи просветнаха в главата й. Празната дневна. Никакви слуги. Спалнята. Не искаше да си го спомня, но сега, след като беше започнала, думите сами започнаха да се сипят от устата й. — Мислех си, че след като я осъди на изгнание, може би ще се намери начин да се избегне онова видение, което имах за нея. — Колавер се беше облякла може би в най-хубавата си рокля, тъмна лъскава коприна с водопади от нежна, бледожълта като стара кост соварска дантела. — Мислех, че поне веднъж няма да се окаже, че е точно така. Че ти си тавирен. Че можеш да промениш тъканта на Шарката. — Колавер си беше сложила накит и гривни със смарагди и огнекапки, и пръстени с перли и рубини, и диаманти, подредени в косата й, в пълно подражание на короната на Кайриен. Лицето й… — Беше в спалнята си. Обесена на един от пилоните на кревата. — С оцъклени очи и изплезен език, с почерняло, подуто лице. Мин захлипа безпомощно и се отпусна на гърдите му.
Ръцете му я обгърнаха, бавно и нежно.
— О, Мин, тази твоя дарба ти носи много повече мъка, отколкото радост. Ако можех да ти отнема болката, щях да го сторя, Мин. Повярвай ми.
Тя бавно осъзна, че и той трепери. Светлина, колко се мъчеше да бъде железен, да бъде това, което смяташе, че трябва да е Преродения Дракон — но се оказваше наранен всеки път, когато някой загиваше заради него, заради Колавер навярно не по-малко, отколкото заради Фел. Страдаше за всеки пострадал и се мъчеше да се преструва, че не страда.
— Целуни ме — промълви тя едва чуто. И след като той не помръдна, вдигна очи. Той примигна към нея колебливо, с очи ту сини, ту сиви, като предутринно небе. — Не те дразня. — Колко често го беше дразнила: сядаше в скута му, целуваше го, наричаше го овчар, защото не искаше да изрече името му от страх да не усети ласката! Той се примиряваше с това, защото смяташе, че тя наистина го дразни и че ще престане, след като се увери, че не му действа. Ха! Леля Джан и леля Рана все твърдяха, че не бивало да целува мъж, освен ако не смятала да се омъжва за него, но леля Мирен като че ли знаеше малко повече за света. Тя казваше, че не бивало да целуваш мъж просто ей така, понеже мъжете имали слабост лесно да се влюбват. — Студена съм като лед, овчарю. Колавер, а сега и господин Фел… Имам нужда от теб. Имам нужда… Моля те.
Той сведе глава бавно, толкова бавно. Беше братска целувка, мека като мляко, утешаваща, загрижена. А после се превърна в нещо друго. Не чак толкова утешителна. Той вдигна глава и понечи да се отдръпне.
— Мин, не мога. Нямам право да…
Тя го сграбчи за косата и придърпа устата му надолу, и след още малко съпротивата му секна. Не беше сигурна дали първо нейните ръце започнаха да късат дантелите по неговата риза или неговите по нейната, но в едно бе абсолютно сигурна — че ако дори се опита да спре, тя ще грабне някое от копията на Деви те и ще го намушка.
На излизане от Слънчевия палат Кацуан огледа айилските дивачки колкото можа по-незабелязано. Корел и Дайгиан я следваха мълчаливо. Твърде много дивачки и всяка от тях гледаше на Айез Седай като на пълни с бълхи и покрити със струпеи улични псета, цапащи с кални лапи чистите постелки. Някои хора гледаха на Айез Седай с благоговение или възхита, други със страх или омраза, но Кацуан никога досега не беше виждала такова презрение, дори и от Белите плащове. Въпреки всичко всеки народ, който произвеждаше толкова много дивачки, трябваше да праща река от момичета към Кулата.
Трябваше да се погрижи за това някой ден, и то хубавичко, но не и сега. Това момченце ал-Тор трябваше да бъде заинтригувано достатъчно, за да й позволи да бъде край него, и изкарано от равновесие достатъчно, за да може да го сръга натам, където пожелае, без то да разбере. Тъй или иначе всичко друго, което можеше да се замеси в това, трябваше да бъде поставено под контрол или потиснато. Нищо не можеше да се позволи да му влияе или да го тласка в грешна посока. Нищо.
Лъскавата карета я чакаше в двора зад търпелив впряг от шест сиви, грижливо подбрани коня. Един от слугите се затича да отвори вратата с боядисаните на нея две сребърни звезди върху червени и сиви ивици, и се поклони така дълбоко, че плешивото му теме почти се изравни с коленете му. Беше по риза с бухнали ръкави и бричове. Откакто бе дошла в Слънчевия палат, така и не беше забелязала нито един в ливрея, освен неколцината, облечени в цветовете на Добрайн. Несъмнено слугите не бяха сигурни какво да носят и се бояха да не сбъркат.