Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Когато Хапеда и Часке понечиха да влязат в шатрата, Охитика неочаквано наостри уши. И миг след това побягна нагоре към гората. Веселият му лай оповести, че той бе открил своя завръщащ се в бивака господар.
Момчетата останаха пред входа на шатрата и зачакаха. Хапеда беше стиснал китката на ръката на Часке и бе забол здраво пръстите си в своята ръка. Досега той бе изпитвал някакъв неясен страх, че вождът изобщо няма да се върне жив.
Токай-ихто се появи между дърветата на осветената от звездите и от отблясъка на снега гора и тръгна към шатрата си.
Момчетата вдигнаха поглед към него. Вождът беше мокър, сякаш бе излязъл от вода. Носеше светлия си костен лък и везания колчан със стрелите — и нищо друго. Никаква плячка. Въпреки бледия светлик те видяха някакъв странен, замислен и мрачен израз върху лицето му. Двамата братя останаха с наведени глави пред шатрата, където изчезна Токай-ихто, без да им обърне внимание. Охитика отново се разположи пред входа.
Хапеда тръгна и Часке, когото той все още стискаше за ръката, го последва. Момчетата не се върнаха в бащината типи. Потърсиха си място дълбоко навътре в нощната гора и седнаха на снега върху загнилите корени на едно умряло дърво. Тринадесет зими преди това на същото това място бе седяло в една страшна нощ момчето Харка, което сега се наричаше Токай-ихто и беше вожд.
Двете момчета дълго не проговориха.
— През тази нощ трябва да дойде мечката — бяха първите думи, които най-после изрече Хапеда.
— След полунощ — потвърди беззвучно Часке.
— След полунощ — повтори Хапеда. При това той мислеше напрегнато как да обясни онова, което чувствуваше и замисляше.
— Слушай — заговори из един път Часке отново и Хапеда се зарадва, — ти чу какво е наговорил враждебният дух в шатрата на Бобъра. Това, което е казал той, никога не бива да се случи! Токай-ихто не бива да умре!
— Не, това никога не бива да се случи! — потвърди уверено Хапеда.
— Никой освен нас и малкото момиче не го знае — продължи Часке.
— Токай-ихто обаче може да е чул за това, когато отиде през нощта при биещия барабана заклинател!
— Ние трябва да решим. Трябва да направим нещо! — настоя Часке пред себе си и пред своя брат.
— Хау. Ние трябва да направим нещо. Ти кажи какво трябва да направим.
— Ти сам не го ли знаеш, Хапеда?
— Знам го. Но искам да чуя дали и ти го знаеш, Часке.
— Знам го — заяви Часке.
— Да — каза Хапеда. — То е съвсем ясно. Мечката ще излезе навън. Духът каза истината и край Конския поток, затова аз сега му вярвам. Но мечката не бива да убие Токай-ихто. Токай-ихто трябва да ни отведе отвъд Тинестата вода.
— Хау. Друг трябва да умре заради него.
— И аз така мисля. — Хапеда говореше бавно. Вакантанка, Великото тайнство, често е приемало, когато някой боец е жертвувал живота си доброволно за друг, и макар ние да сме малки момчета, а той да е вожд…
— Може би — подвоуми се отново Часке, — може би обаче ние би трябвало да кажем на Хавандшита, на заклинателя…
Хапеда видимо се изплаши. Сърцето му заби силно.
— Не — отвърна той въпреки това с твърд глас. — И Хавандшита не бива да научи за това. Той често е бил зле настроен спрямо нашия вожд, ти знаещ това, Часке.
— Да, това е вярно. Сами ще действуваме. Момчетата се изправиха и поставиха ръце пред устата си, за да разговарят с Великото свещено тайнство. После тръгнаха нагоре, по склона на нощната гора. Не се обърнаха повече назад. Иначе щяха да видят Унчида, която стоеше облегната до едно дърво и ги изпрати с поглед, изпълнен с мълчалива болка.
Тази нощ имаше новолуние. Прелитаха кукумявки; клоните пращяха от студ. Колкото по-нависоко се изкачваха момчетата, толкова по-отвесен ставаше склонът, а в подножието на планината ромонеше водата, сякаш искаше да ги върне назад, под закрилата на шатрите. Ала нейният ромон се отдалечаваше и заглъхваше все повече. Малките момчешки крака стъпваха върху скърцащия сняг и понякога чупеха някой клон. Храстите и ниските клони на дърветата удряха момчетата в лицата; кожата им се изподра. Те вървяха един подир друг; на смени водеше ту сръчният Хапеда, ту здравенякът Часке. Не беше шега дивата планинска гора дори и за две дакотски момчета… Те толкова бързаха, че в студената нощ пот изби по телата им и сърцата им биеха чак горе до гърлото. Когато минаха край дървото, където бяха забелязали през първата сутрин черната мечка, те обиколиха мястото и наистина видяха наблизо едно изоставено мечо леговище сред гъстия храсталак. Дебели клони и млади стволове на дървета, сред които се бе настанил за зимния си сън мечокът, се въргаляха все още там и следите от лапите на животното бяха замръзнали в снега. Момчетата продължиха да се катерят. Сега гористият склон започна да се изкачва почти отвесно и те трябваше да си помагат и с ръцете, за да могат да се придвижват. Да говорят нямаха време, дори не можеха и да разсъждават. Хапеда си спомни само бегло, че Токай-ихто и Бобъра е трябвало да смъкнат тежката черна мечка чак оттук додолу. На Часке и на него им бе необходимо почти тройно време, за да изминат същия път нагоре. Продължиха да се катерят, докато стигнаха задъхани до отвесната скала, по средата на която зееше отворът към пещерата като опасно черно око.