Изповядвам

* * *

– Изкуството е моето спасение, но не може да бъде спасение за човечеството – повтори пред Сара, докато закусваха в столовата пред картината на Уржел, която, изглежда, също се събуждаше за новия ден.

– Не, човечеството е непоправимо.

– Не се натъжавай, скъпа.

– Не мога да не се натъжавам.

– Защо?

– Защото ми се струва, че...

Мълчание. Отпи от чая. Чу се звънецът и Адриа отиде да отвори.

– Внимателно, дръпнете се!

Катерина влезе и се затича към тоалетната с чадъра, от който капеше вода.

– Вали ли?

– И сняг да вали, и да гърми – каза от тоалетната, – вие няма да забележите.

– Преувеличаваш.

– Преувеличавам ли? Вие и вода в морето не можете да видите.

Върнах се в столовата. Сара вече довършваше закуската. Адриа сложи ръка върху ръката й, за да не става.

– Защо не можеш да престанеш да тъгуваш?

Тя мълчеше. Избърса устните си със салфетката на сини и бели каренца и бавно я сгъна. Аз чаках прав, докато слушах обичайното суетене на Катерина в другия край на жилището.

– Защото ми се струва, че ако не съм тъжна... върша грях против паметта на моите близки. На чичо. На... Аз имам много починали близки.

Седнах, без да пускам ръката й.

– Обичам те – ти казах. А ти ме погледна тъжна, спокойна и красива. – Нека имаме дете – най-после се осмелих да кажа.

Ти отговори „не“ с глава, сякаш не се осмеляваше да го кажеш на глас.

– Защо не?

Повдигна вежди и каза уф.

– Това е животът против смъртта, не мислиш ли?

– Не се наемам. – Ти поклати глава отрицателно и каза не, не, не, не, не.

Дълго време се питах защо толкова упорито казваше „не“, защо не искаше да имаме дете. Една от моите дълбоки болки е, че не съм изпитал радостта да отгледам дъщеричка, която да прилича на теб, на която никой няма да каже стой мирно, дявол те взел, или ще ти откъсна носа, защото тя никога няма да мачка уплашено салфетка на сини и бели каренца. Или син, който няма да моли Tėve, Tėve, обхванат от ужас.

След тази толкова скъпо струвала изповед на ледения остров Узедом, Буден остави стола пред огнището и напусна замръзналото село на балтийс­кия бряг, като преди това открадна от доверчивите домакини личната карта на непрежалимия Ойген Мюс, за да си няма неприятности със съюзническите окупационни сили, и побягна за трети път, сякаш се страхуваше, че горкият изповедник може да му отправи от гроба някое заслужено обвинение пред своите покрусени братя по вяра. В действителност не се страхуваше от картезианците и от тяхното мълчание. Не се страхуваше от покаянието, което не бяха му наложили, нито от смъртта; не заслужаваше самоубийството, защото знаеше, че трябва да поправи злото. Много добре знаеше, че заслужава вечните мъки в ада и че няма право да ги избегне. Но преди да отиде в ада, имаше работа за вършене. „Ти сам трябва да разбереш, сине“, беше му казал изповедникът, преди да му даде опрощение и да умре, единствените кратки думи по време на безкрайно дългата изповед, „как можеш да поправиш злото, което си сторил“. И беше добавил по-тихо: „Ако е възможно това да бъде поправено...“ След няколко секунди колебание продължи: „Нека ми прости безкрайното Божие милосърдие, но даже и да се постараеш да поправиш злото, мисля, че за теб няма място в рая“. Докато бягаше, Ойген Мюс мислеше как да поправи злото. За други е било по-лесно, защото преди бягството си е трябвало само да унищожат архиви; уликите, които той трябваше да унищожи, бяха самите детски телца. Боже мой.